— Е, да, трябва да имаме възможност да се оплакваме — кимна госпожа Берг. — Не да си хленчим тихо у дома, а да надигнем гневно и шумно глас пред министерството, за да се стресне финансовият министър — ето така трябва да бъде!
Госпожа Берг изглежда обидена. Тя явно не разбира, че аз само се опитвам да бъда добра и да я насоча към по-ведри мисли. Опитвам всичко, което е по силите ми, за да пробудя радостта й от живота, който е толкова кратък, и от слънцето, цветята и богатата на спомени земя, на която сме седнали. Но тя се противи. Не иска да се радва. Накрая признава малко мрачно, че форумът е „ужасно красив“.
Юлий Цезар, Марк Антоний, Август, чухте ли? Достопочтени сенки, може би е най-добре да се върнете обратно в голямото мълчание и да оставите Форума на госпожа Берг, защото тя все пак го намира за „ужасно красив“.
Предполагам, че в течение на деня шумът в ушите на господин Малмин се беше увеличил, защото той не можеше да направи и една крачка в този град, без да чуе дори виковете на уличните камъни. И през цялото това време той се движеше в близост до Ева. Когато стигнахме до Колизея, той подхвана дълга културно-историческа лекция. Спря се подробно на християнските мъченици, които са гинели на чудовищната арена там, долу.
Накрая Ева каза:
— О, горките мъченици! Колко хубаво е, че не съм малка езичница, която нарушава закона!
Погледнах към арената, окъпана в слънчева светлина, представих си самата себе си като безпомощна жертва на кръвожадните лъвове. О, могла съм да бъда мъченик, само да бях се осмелила. Но си знаех, че съм страхлива. Ако бях мъченик, щеше да е достатъчно лъвът да ми хвърли само един поглед и аз щях да се втурна, останала без дъх, към ложата на императора и да се отрека от вярата си. Знаех това и потръпвах от възхищение, когато мислех за мъчениците, които бяха дали светъл пример за това, че човешкият дух не може да се сломи с насилие. Толкова храбри хора бяха съществували през всички епохи, като се започне с мъчениците и се стигне до борците от съпротивата от най-ново време. От никого не се възхищавах повече. Но кожата ми настръхваше при това възхищение.
— Не бих могла да взема участие в съпротивително движение — казах мрачно аз. — Щеше да е достатъчно съвсем малко да ми стегнат палците в инквизиторското менгеме и аз щях да издам на място цялото движение и всички мои другари. Щях да изпея имената и адресите, и телефонните номера, и особените белези на цялото движение.
— Аз не бих направила такова нещо — каза Ева. — Юнакът с менгемето щеше да получи моя телефонен номер и това щеше да спаси положението.
— О! — намеси се господин Малмин, — нима бихте се сприятелили с врага?
— Не съм казала такова нещо — възрази Ева. — Врагът щеше бързо да подвие опашка, иначе такова съпротивително движение щях да му организирам, че да му настръхнат косите!
Убедена съм, че Ева би организирала собствена „съпротива“ дори срещу лъвовете в Колизея. Тя като нищо щеше да вкара всички тях в правата вяра.
Попитах госпожа Берг дали не намира и Колизея за ужасно красив и тя го потвърди. След такова окуражаване гигантският стар цирк би трябвало да устои на времето поне още няколко столетия. А това е хубава перспектива. Защото, ако рухне Колизея, ще рухнат Рим и целият свят. Така поне вярвали древните!
После поседнахме горе, на Пинчо36, и наблюдавахме залеза и сладките малки римски деца, които играеха под зелената сянка на дъбовете.
Невинните дребосъци очевидно не бяха обезпокоявани от историческия шепот. Те изобщо не подозираха, че някога е имало една ужасна лелка Месалина, която не се е държала твърде изискано тук, горе, на Пинчо. А злодеят от кукления театър, на когото ръкопляскат, е много по-вълнуващ от стария зъл Нерон, чиято урна някога била заровена също тук, в земята на Пинчо.
Но Ева се интересуваше от Нерон. Тя искаше да знае къде точно е заровила урната му неговата робиня в онази юнска нощ преди много време.
— Не е ли странно? — попита тя. — Дори за този звяр, който е бил мразен от всички хора, се е намерила една любяща жена, която не го е изоставила до последно. Дори такъв негодник като Нерон е имал своята Акте, която заровила с нежни ръце урната му в тази земя и тихо плакала за него, преди да си тръгне.
36
Пинчо — хълм северно от Рим, където в античността се намирали градините на римските патриции. Бел.пр.