— А за мен, какво има за мен? — попита господин Малмин и погледна Ева дяволито и неочаквано предизвикателно.
— Вие не сте никакъв звяр, господин Малмин — каза Ева. — Първо подпалете Рим, после ще видим!
Осемнадесета глава
Но защо Ленарт не се обаждаше? Нали беше обещал. Той каза, че ще се обади веднага щом пристигне. През първия ден в Рим бях толкова щастлива, толкова убедена, че телефонът всеки миг ще звънне и като вдигна слушалката, ще чуя топлия тъмен глас на Ленарт. Но телефонът не иззвъня нито веднъж. Впрочем иззвъня, но беше господин Густафсон, който попита дали искаме да отидем с него и жена му на пазара за стари вещи, а после господин Малмин ни предупреди, че долу в катакомбите е хладно и затова е добре да си вземем връхни дрехи. Накрая получих истински страх от телефона, не само когато мълчеше, но и когато звънеше. Нима нямаше да се обади? Може би вместо това щеше да ми пише… едно набързо надраскано писмо, че „ще се срещнем тази вечер в Улпия“. Непрекъснато тормозех портиера с въпроса, дали има писмо за мен.
О, да, имаше писмо. От Ян. Той ми пишеше много мило, че му се иска да се надява, че някой друг сега ме прави по-щастлива, отколкото е успял той, и че въпреки всичко бих могла да си спомням с малко топлина за времето, когато сме били заедно. Да не страдам от угризения на съвестта заради него, така пишеше той, „все някога ще дойде нова пролет“. Вероятно щеше да стане така и вероятно аз понякога щях да си спомням с топлина за Ян. И все пак усещах съвсем ясно, че нищо не е така мъртво, както една любов, която току-що си погребал.
А времето летеше толкова бързо и Ленарт не се обаждаше. С натежало сърце обикалях града и усърдно разглеждах църквата „Свети Петър“ и термите на Каракала, християнския Рим и античния Рим. Разходих се по „Виа Венето“, където можеха да се видях елегантните римлянки, седнали да пият чай, смесих се с народа горе на Пинчо, правех всичко, което може да се изисква от един турист в Рим. Но не преживях Вечния град с цялото си сърце, както би трябвало. Защото мислех за Ленарт и в църквата „Свети Петър“, и на форума, и в Колизея, мислех за него на Пинчо и на „Виа Венето“, и в тъмните дълбини на катакомбите. Особено в тъмните дълбини на катакомбите.
„Катакомбе ди Сан Себастиано“, „Бевете Кока-кола“ „Катакомби на Свети Себастиан“, „Пийте Кока-кола“, обявяваха два плаката на входа на катакомбите. Човек се сепваше и си представяше свети Себастиан и другите мъченици, които седят долу в мрака и гуляят безгрижно с бутилки кока-кола в ръце. Тази реклама на кока-кола, сложена навсякъде без каквото и да било уважение, наистина можеше да ти скъса нервите. Ева поклати глава:
— Обзалагам се, че когато умра и се изправя пред небесните двери, там ще ме чака плакат: „Вход към небесната обител. Пийте кока-кола!“ Аз обаче ще кажа като Кристиан X37: „Дайте ми една бира «Туборг»!“
Сетне ние слязохме в катакомбите и господин Малмин ни светеше с восъчна свещ по дългите тесни проходи, където тъмнината тежеше като камък в гърдите. А аз си мислех: ако бях мъченик, бих предпочела да ме разкъсат лъвовете, вместо да бъда затворена тук, в долния свят, без въздух, слънце и светлина.
По-късно господин Малмин ни взе със себе си в един малък ресторант близо до Виа Апиа; пихме студено бяло вино и бяхме много щастливи, че не сме мъченици.
И през цялото това време аз мислех за Ленарт. Седях в ресторанта и си представях как точно в този миг проклетият телефон звъни в хотелската стая, звъни, та се къса. От такива мисли човек получава бръчки по челото. А те не ме оставяха. Докато слушах разсеяно бъбренето на Малмин и Ева, те, малките безплътни елфи на мислите, работеха в мозъка ми и нареждаха все едно и също: „Той каза, че ще се обади.“ Кой знае, може би е звънял, след като излязохме. Може би е направил единичен малък опит да спази обещанието си и после е оставил нещата както са си. Мъжете впрочем често правят така. Казват между другото: „Трябва пак да се видим!“ и наистина мислят така в този миг, но след час вече са забравили. Моята жалка малка надежда беше като пламък на свещ, който трептеше едва-едва и скоро щеше да угасне. Това беше последният ни ден в Рим. Може би беше най-добре да погреба своите надежди и върху гроба им да напиша: „Тук почива единствената голяма любов на Кати!“
Последният ни обяд в Рим беше с цялата група в хотела, където бяхме отседнали. Настроението беше ведро и спокойно и след неколкоседмично всекидневно общуване най-сетне бяхме стигнали дотам да пием брудершафт.