— Казвам се Виктор — заяви господин Малмин, — но приятелите ми ме наричат Вике.
Ева обаче настояваше да го нарича Виктор.
— Вике! — опита тя. — Нещо не ми се нрави. Рядко съм виждала човек, който е толкова много Виктор и толкова малко Вике. Виктор звучи толкова реално.
След това цялата компания се отправи към фонтана ди Треви38, за да хвърлим монети във водата. Иначе нямаше гаранция, че ще видим отново Вечния град. Аз също хвърлих една монета. Но, честно казано, все едно ми беше дали ще се върна тук, или не. Рим за мене беше градът на изгубените надежди.
И щеше да става все повече.
Виктор, нашият нов брат, искаше да види Рим през нощта и ни предложи да го придружим. Естествено, той всъщност се обърна към Ева, но явно не знаеше как да ме елиминира. Казах „да“, без много да му мисля. Но Ева не каза „да“. Уморена била, имала главоболие и искала да си легне. Виктор изглеждаше разсипан, когато чу това. Перспективата да види нощния живот на Рим само в моя компания в никакъв случай не го доведе до екстаз, това си личеше. Бързо го уверих, че при тези обстоятелства аз естествено не мога да оставя Ева сама. Но Ева заяви много категорично, че не й е необходима друга компания освен нейното главоболие. Тя настоя ние с Виктор да излезем сами и заръча:
— И добре се повеселете!
И за да не ме обиди, Виктор ме увери, че ще му бъде много приятно да се поразходим сами. Хвърлих обиден поглед към Ева, която така безпардонно се бе отрекла от мен. А после ние с Виктор тръгнахме да се веселим.
Изпихме всеки по чаша „Аква ди Треви“ и послушахме един певец с мощна гръд да пее „Санта Лучия“, едно от най-ефективните средства, което са измислили италианците, за да измъчват чужденците. След като я чуе петнадесет-двадесет пъти, човек си казва, че не е лоша, оттам нататък обаче става все по-зле и когато чуеш за стотен път мургави младежи да се разтапят от „Санта Лучия“, си пожелаваш да си зло куче, на което е позволено да хапе.
Виктор беше необичайно словоохотлив тази вечер. Разказа ми за тъжното си и самотно детство и се държа наистина много човешки. Е, може би не се получи точно това, което човек си представя под „Рим през нощта“, но аз слушах с интерес и той се задълбочи надълго и нашироко в темата.
По едно време решихме да влезем в някой ресторант. Избрахме „Улпия“, там, казваха, било много приятно.
Да, в „Улпия“ било много приятно! Още виждам всичко пред себе си. Стълбата към тъмния подземен ресторант. Как слизам надолу. Виктор Малмин след мен. Музика. Хора по масите там, долу. И после една руса глава съвсем отзад в един ъгъл и един смях, който познавах: смехът на Ева, Ева — но не само тя! Срещу нея седеше Ленарт и също се смееше с ослепителнобели зъби на шоколадовото лице.
Мили Боже, помогни ми да се измъкна оттук, преди да са ме забелязали!
Обърнах се и сграбчих отчаяно Виктор за сакото.
— Трябва… трябва да си вървим — заекнах аз.
— Да си вървим ли? — изненада се Виктор. — Но защо?
Но тогава и той съзря двамата в ъгъла.
— Ах, това значи било главоболието — рече той горчиво и ние излязохме на улицата.
Не му казах нищо. Бях толкова бездънно нещастна, че не можех да говоря. Трудно беше да се каже от какво ме болеше повече: от предателството на Ева или от убеждението, че Ленарт е загубен за мен. В любовта и войната всичко е позволено, това е известно… обаче Ева… о, мисълта за това беше непоносима. Как съм могла впрочем да предположа дори за миг, че Ленарт би могъл да ме забележи, когато Ева е наблизо. Ева с нейните трапчинки, с нейното чувство за хумор и с нейния блясък.
Стоях си там на улицата и се чувствах съвсем сама на света. Самотна, отхвърлена и ненужна, със солените сълзи на горчивината в очите. До мен стоеше Виктор Малмин и си подсвиркваше „Санта Лучия“, за да прикрие объркването си. Кой знае, може би той беше също така самотен и отчаян като мен? Стояхме си там ние, двамата отблъснати, а долу в подземието пък си седяха Ева и Ленарт, толкова весели и самоуверени. А също и уверени един в друг.
— Виктор — казах аз и се вкопчих като удавник в ръката му, — сега ще отидем да танцуваме някъде, където и да е.
Взехме такси и се отправихме към Пинчо. И танцувахме. На един дансинг под откритото звездно небе, заобиколен от високи дървета с огромни корони. Никога преди това под звездите не бе танцувала по-мрачна двойка. Не говорехме. Само се държахме здраво един за друг и танцувахме. През почивките обаче сядахме на масата и тогава Виктор заговори, доста едносрично и без следа от предишното превъзходство.
38
Треви — голям фонтан с водоскоци, построен на задната стена на един римски дворец. Бел.пр.