— Да, човек е самотен — каза той. — Много самотен. Мисля си, че може би Ева… но естествено разликата във възрастта е твърде голяма. Пък и за нея има толкова много други. Този тъмен субект, с който беше в ресторанта, кой…
— Извинявай, но той изобщо не е тъмен субект — възразих аз бурно, защото не можех да понеса лоша дума за Ленарт. — Той е толкова… ох, всъщност няма значение какъв е той…
Виктор ме погледна замислено и замълча. После отново танцувахме.
Беше доста късно, когато тръгнахме да си вървим, файтонът ни трополеше по нощните улици, толкова пусти сега, след като веселият шум на деня беше утихнал. Копитата трополяха по паважа и отекваха надалеч. Облегнах изморената си глава на рамото на Виктор. То изглеждаше солидно и благонадеждно като самия Виктор.
— Не тъгувай, Кати — каза той на сбогуване пред моята врата. — Времето лекува болките. Поне някои.
Ева спеше, когато влязох.
Усмихваше се в съня си.
Деветнадесета глава
— Искам да ти разкажа нещо — каза на следващата сутрин Ева. — Но ще го научиш едва когато стигнем Соренто. Приготви се за изненада.
Кимнах мълком. Значи в Соренто щях да получа чашата с отрова! Още същата вечер щяхме да пристигнем там, можех да потърпя в края на краищата. Не очаквах „изненада“, знаех много добре какво ще ми разкаже; интересно щеше да бъде обаче как смята да ми го разкаже и как ще обясни подлото си предателство.
Гледах я изпитателно. Застанала до балконската врата, наведена напред, тя четкаше русата си коса. Косата падаше над лицето й като златна грива. Подсвиркваше си бодро. Нима никак не я измъчваше това, че щеше да ми причини болка? Нима така открито ликуваше, че бе успяла да ми отмъкне Ленарт, та за нищо друго не я беше грижа? Така изглеждаше.
Започнах да прибирам дрехите и тоалетните си принадлежности. Сърцето ми тежеше и ръцете не ме слушаха, затова не напредвах бързо. Струваше ми се, че никога не съм вършила по-тежка работа. Не бях спала много през нощта, бях изморена и всяко движение ми струваше усилия. Накрая Ева забеляза, че нещо не е наред.
— Какво ти е? — попита тя. — Мъчно ли ти е?
Мъчно ли ти е, попита ястребът, докато разкъсваше яребицата! Дали ми беше мъчно? Съвсем друга дума беше необходима, за да се нарече онова, което изпитвах, дума, която не съществуваше в речника, нещо страшно, пронизващо. Не отговорих на въпроса й. Внезапно обаче тя се озова до мен, целуна ме нежно по бузата и каза:
— Бедничката ми, толкова отегчителна ли беше миналата вечер с Виктор?
— А ти, как беше главоболието ти?
Не можах да потисна този въпрос.
Тя се засмя тайнствено и каза:
— То изчезна напълно. — После измъкна от ръцете ми роклята, която исках да сгъна и заяви: — Ще ти прибера багажа, така ще стане по-бързо.
За няколко минути тя свърши цялата работа. Направи го толкова сръчно и бързо, като не спираше да пее с пълно гърло:
— О, каква хубава утрин, о, какъв хубав ден!
Нима имаше някой друг на същото мнение! Стоях с увиснали ръце и без настроение и чаках да свърши. След това взехме куфарите си и слязохме във фоайето, където другите вече се бяха събрали. Ева ме блъсна шеговито в ребрата и каза:
— Хей, след няколко минути ще видим Неапол и после ще умрем, това не е ли прекрасно?
Да, прекрасно беше, съгласих се аз в себе си. Особено ако е възможно да прескочим Неапол и само да умрем!
Не ми стана по-весело, когато видях града. Наистина гледката към Неаполитанския залив беше като райско видение, а Средиземно море, което виждах за пръв път, сияеше като тъмносиньо чудо.
Но аз видях и толкова други неща, които ме натъжиха още повече. Бледи недохранени деца, бледи недохранени майки, мръсотия, беднотия и нагла просия, която вероятно се пораждаше от страшната мизерия. Майки протягаха към нас мръсните си, покрити със струпеи пеленачета, за да събудят състраданието ни, търговци се опитваха да ни натрапят с груба настоятелност своите вехтории. Това беше Италия на мизерията, каквато не бяхме срещали досега. И над всичко това светеше яркото, разобличаващо слънце Божие. Бельото, провиснало на дълги нанизи пред прозорците и над улиците, изглеждаше още по-сиво на слънчевата светлина, децата още по-бледи, мръсотията се виждаше още по-ясно. На тротоара беше легнал по корем един мъж и спеше следобедния си сън — на слънчевата светлина той изглеждаше още по-измъчен и беден; същото беше с двамата работници, които седяха на ръба на тротоара и поглъщаха оскъдната си закуска — парче хляб. Каква полза да имаш пред себе си една от най-красивите панорами на света, когато нямаш какво да ядеш? Вярвам, че крайната нужда щеше да бъде по-поносима в някое наистина ужасно и отблъскващо място, защото там поне пред очите на бедстващите нямаше да преминават толкова много добре охранени туристи.