А ние наистина се хранехме добре! Ядохме и пихме, колкото можахме да натъпчем в себе си — ризото, котлети, сирене, плодове, вино — в един ресторант под огромна тента отзад на пристанището. През цялото време около нас се навъртаха гладни хора. Да не говорим за всички гладни котки. Те обикаляха под масите, отъркваха се в краката ни и мяукаха така пронизително, че почти не чувахме собствените си думи.
Виновен за това беше като че ли и оглушителният шум наоколо. Не бях виждала по-оживен ресторант. Той беше разположен в центъра на един несъмнено многолюден пасаж — около масите преминаваше населението на половин Неапол. Заобикаляха ни продавачи на стриди, търговци на цветя и фотографи, които с викове ни предлагаха услугите си.
— Ако трябваше да се храня редовно тук, щях да получа тумор в стомаха — заяви господин Густафсон. И то още преди да беше засвирил оркестърът.
В Италия очевидно няма закон против шума. Декоративни растения отделяха нашия ресторант от един друг ресторант, и той гъмжащ от котки, търговци, фотографи, между неговите маси препускаше другата половина на Неапол. Там също имаше оркестър. Двата ресторанта бяха конкуренти и двата оркестъра бяха въвлечени в благородното съревнование. Когато нашият оркестър поде „Санта Лучия“ така, че отекна над целия залив, другият оркестър подхвана „О, соле мио“ така, че Везувий потрепера. Двамата капелмайстори се надвикваха взаимно с посинели лица. Котките мяукаха, търговците крещяха, фотографите щракаха, населението на Неапол безгрижно вървеше напред-назад между масите, докато първичните викове на капелмайсторите се носеха към небето.
— Тук поне човек получава нещо срещу парите си — рече изтощено Ева и отмести своя котлет.
Невероятно е, че сме живели, и то години наред почти без да знаем, че съществува Соренто! Бяхме чували наистина за това място, но то не събуждаше нито следа от копнеж в гърдите ни.
В бъдеще никой няма да може да спомене в мое присъствие името Соренто, без въздухът около мен да не засияе и елейни гласове да ме повикат отдалеко, тъй че да потъна в спомените и да забравя всичко друго.
Но в неаполското пристанище аз се качих на борда на белия параход, без да подозирам, че съм на път за Острова на блажените. О, белият ни параход наистина беше хубав, а също и яркосиньото море, чиято повърхност блестеше под слънчевата светлина. Там беше и добре познатият кратер на Везувий и скалният силует на Капри и високите планински стени на полуостров Соренто.
Но аз не разбирах, че съм на път за Острова на блажените. Всъщност изобщо нищо не разбирах. И по-късно, когато с Ева седяхме на терасата на хотела под сянката на големия чинар. Като птиче гнездо лежеше хотелът високо горе на скалата, а дълбоко, дълбоко долу в подножието на скалната стена дочувахме стенанието на Средиземно море. Вълните се разбиваха с глух шум в скалите и ни нашепваха древните си тайни. Точно срещу нас, от другата страна на залива, Везувий надигаше чело към небето, блеснало в цветовете на залеза — в тюркоазено и розово, гълъбовосиньо и бадемовозелено. Здрачът се спусна бързо и отвъд залива в дълга блестяща верига замигаха светлините на Неапол. Малки рибарски лодки се плъзгаха край пристана. Тук отгоре те изглеждаха като лодки играчки, разхвърляни безразборно от някое малко момче, на което му е омръзнало да си играе. Мъжете в лодките си подвикваха един на друг, във вечерната тишина гласовете им прозвучаваха толкова силно, сякаш те стояха до нас.
Щастлива ли бях, или нещастна? Трудно беше да бъдеш истински нещастен, след като земята е приготвила за своите наскърбени чеда такива прелестни места.
Ева седеше тихо до мен в бялата си рокля, надвесена над парапета. Тя гледаше замислено рибарските лодки. Очите й като че ли издаваха загриженост? Може би все пак беше гузна, защото трябваше да ми развали тази прекрасна вечер?
— Ева — казах аз с разтреперан глас, — Ленарт много ли те обича?
Тя се стресна и се обърна разгневена към мен.
— Я повтори, ако обичаш!
— Исках само да кажа — започнах аз объркано, — мислех си дали ти и той… дали всичко между вас е ясно, така че…
Ева сложи ръце на кръста си и вдигна вежди.
— Аз на твое място щях да отида на лекар — заяви тя. — Я кажи, не виждаш ли бели мишки или пък да не би да се мислиш за Наполеон?
— О, Ева — прошепнах аз с болка и отчаяние, — аз ви видях вчера в „Улпия“.