— Е, и какво?
— Помислих си — заекнах аз, — реших, че…
— Ти си помислила и решила — прекъсна ме Ева. — Бог ми е свидетел, че за изнервени млади момичета като теб никак не е добре да мислят. Остави това на мен!
— Но защо ме излъга и каза, че имаш главоболие?
— Аз наистина имах главоболие — викна Ева. — Имах чувството, че ще полудея, ако трябва да търпя цяла вечер Виктор Малмин. Но две минути след като вие излязохте, се обади Ленарт. И какво прави истинската приятелка в такъв случай? След като те е гледала как всеки божи ден в Рим въздишаш по него и не знае къде да те търси в този миг? Оставя момъка да си върви, без да знае кога отново ще го спипа? О, не! Не и такова разумно същество като мен. Затова отидох с него в ресторанта „Улпия“. Седях там цялата вечер с главоболие и разказвах какви ли не прелестни неща за теб. И нито дума за това, каква странна овца си всъщност.
Хвърлих се на врата й, като се смеех и плачех едновременно.
— Прости ми, прости ми — хълцах аз.
Имах чувството, че съм се събудила от лош сън. Дори и да не видех Ленарт никога вече, поне Ева все още беше най-добрата ми приятелка. В този миг това ми се струваше много по-важно от всичко друго.
Но когато се сетих, че съм можела да срещна Ленарт, ако не бях излязла с Виктор Малмин, че бях пропуснала вероятно единствения си голям шанс, че преживях Рим през нощта с Малмин, изпаднах в дълбок и несправедлив гняв.
— Ева, мразя Виктор — заявих аз. — Мразя го. Той развали всичко.
— Да не мислиш, че не знам! — отвърна Ева. — Мислех си как ще се ядосаш на бедния Виктор, който е толкова мил. Затова реших да ти разкажа за Ленарт едва тук.
— Много разумно ох твоя страна — съгласих се аз. — Тук има толкова хубави стръмни скали. Ще блъсна Виктор от тях.
— О, ти ще му простиш, когато отново видиш Ленарт — каза Ева.
— Никога вече няма да видя Ленарт — казах аз и въздъхнах.
— Така ли мислиш? — отвърна Ева. — Ако не се лъжа, той идва насам!
Обърнах се. Някой приближаваше по терасата. Наистина беше Ленарт.
Двадесета глава
Ранно утро на Средиземно море.
— Харесва ми вратлето ти — каза Ленарт, — като на малко дете е.
Лежах по корем на пристана под утринното слънце, а Ленарт лежеше до мен. Само ние двамата, никой друг. Там, горе, хотелът все още спеше. Ева, естествено, беше будна. Тя седеше на терасата, пиеше кафе, проявяваше тактичност, за да остана насаме с Ленарт.
— Но щом се събуди Виктор, ще дойда при вас — заплаши ме тя, преди да изтичам по бански по стръмната, извита скална пътека към пристана. — Давам ти един час насаме с Ленарт. Повече не ти се полага. Дошла съм тук, за да правя плаж дори на метър от мен да лежат любовни двойки.
Но сега бях сама с Ленарт в тази ранна утрин на Средиземно море и за да се уверя, че не сънувам, хапех предпазливо ръката си, по която още блестяха солени капчици вода.
Значи харесва врата ми. Ужасно е, че възприема всичко така на парчета. Първо ушите ми, а сега врата ми — ако остана жива и здрава, може би някак щях да го убедя да ме поиска цялата. Но очевидно трябваше да се действа на етапи.
Полежах известно време мълчаливо, осъзнавайки интензивно близостта на Ленарт, слънчевата топлина, мириса на солена вода и изключителното преимущество да имам детско вратле. Това очевидно беше голяма рядкост, щом се беше харесало на Ленарт.
— Не се ли изненада, когато се появих и тук, в Соренто? — попита Ленарт. — Какво си помисли, когато ме видя снощи?
Не можех да му кажа, че от щастие едва не припаднах, макар че всъщност той искаше да чуе това. Казах само:
— Ами, каквото си мисли човек в такъв случай… Че светът е малък и такива работи.
— Ех, Кати — въздъхна Ленарт, — това ли е твоята благодарност за това, че си зарязах всички планове?
Сърцето ми биеше диво. Наистина ли си беше направил труда да дойде тук заради мен?
— Но защо си го направил? Защо си зарязал всичките си планове? — попитах аз, изпълнена с надежда.
— Ева ме убеди — отговори той. — Бяхме в ресторанта „Улпия“, както сигурно си чула. Но ти се беше посветила на този Малмин.
Значи Ева го беше убедила. Почудих се дали е било много трудно. Ленарт сякаш отгатна мислите ми, защото каза:
— Впрочем не беше нужно много убеждаване. Реших, че ще е много приятно отново да те видя. Да, и естествено Везувий. Преди всичко Везувий!
— Много мило, Ленарт! — признах аз.
После отново млъкнахме. Аз размишлявах върху феномена Ленарт.
Какво ми стана, та от първия миг така безпомощно се влюбих в него? Човек се чувстваше сигурен в негово присъствие, това беше първото. Той излъчваше сигурност и приветливост, които веднага се усещаха. В същото време и някакво превъзходство, малко ирония, така че човек се чувстваше малък. Малък, но не унизен. Сравнявах го с Ян. Превъзходството на Ян беше различно, някак потискащо. Той доста често ме укоряваше и искаше да бъда по-различна от това, което бях. И въпреки това понякога можех да се отнасям зле с него, а той не се съпротивяваше. Можех да се държа наистина гадно, без това да има последствия. А нищо не е толкова опасно, колкото убеждението, че можеш безнаказано да бъдеш гаден с някого. С Ленарт не бих могла да се държа така, бях убедена в това. Него никой не можеше да го води за носа. И едва ли щеше да му се наложи да ме укорява. Той беше спокоен и излъчваше естествена приветливост, която налагаше на околните да се държат с него по същия начин. Беше твърде сдържан, когато говореше за себе си, обаче проявяваше трогателен интерес към всичко, което разказвах за себе си.