— Имаш невероятно чувство за стълбищен хумор — отвърнах аз. — Но защо седиш тук като злокобно предзнаменование, вместо да изпълняваш домашните си задължения?
— Изтичах да пусна едно писмо, но си забравих ключа — обясни Ева.
— Как може човек да е толкова небрежен! — рекох строго аз. — Кнедлите на печката ли са?
— Да, там са си — отвърна Ева.
— Е, цяло щастие е, че в това семейство има поне един подреден човек — отбелязах аз.
Само който е подпалвал месни кнедли, така че димът да възмути домакините от цялата улица, знае, че кнедлите не понасят да бъдат оставяни продължително време сами.
Разтоварих всички мои кесии на земята и започнах да ровя за ключа в чантата си. Но кой знае защо той не беше там. Открих само ключа от чекмеджето на писалището си в кантората, както и ключа от входната врата на сградата, ключа от колелото си, ключа от мазето, един съвършено непознат, противен малък ключ, който никога дотогава не бях виждала, огледало, гребен, пудра, червило, джобен календар, спестовна книжка, две носни кърпи, портмоне, писалка, няколко снимки и всички писма, както и дълго търсената отварачка за консерви, изчезнала по необясним начин от милото семейство в Люстерьо, на което гостувах една неделя през юли.
— М-да — отбеляза Ева, — какво щастие е, че в семейството има поне един подреден човек!
Аз гледах замислено всички ключове, които бях подредила на стълбите.
— Най-добре да се обадя в полицията — каза Ева. — Ще ми кажеш ли къде държиш желязната си щанга?
Изпробвахме един по един всички ключове с тайната надежда, че някой от тях ще отвори нашата врата. Но след един последен отчаян опит с отварачката за консерви трябваше да се примирим с горчивата истина, че сме заключени отвън и нямаме ключ. И че месните кнедли са заключен вътре, в самотната компания на неумолимия пламък на газовата печка.
Ева надникна от стълбищния прозорец.
— Прозорецът на твоята стая е отворен — каза тя. — Трябва само да минеш по керемидите над улука и да се вмъкнеш през него.
Каза го с такъв безгрижен тон, сякаш ми предлагаше разходка по плажната алея. И аз погледнах навън. Зави ми се свят. Ева несъмнено имаше право. Напълно възможно беше, ако не ти се завие свят и не паднеш, да стигнеш по керемидите над улука до моя прозорец. Но нашите прозорци се отварят навън и аз не можех да си представя как ще заобиколя отворения прозорец, за да вляза в стаята. Попитах Ева за съвет.
— Много просто — заяви тя, — само ще си извиеш малко крака и ще се промъкнеш край него.
— Отлично — рекох аз, — само ще си извия малко крака и ще полетя към моргата. Хиляди благодарности, но тук няма да се извиват крака, поне не моите.
Известно време ние гледахме с копнеж към прозореца.
— В този момент кнедлите вече се възнасят към небето — каза накрая Ева.
Бяхме гладни, а освен това старото стълбище не е най-приятното място за прекарване на съботния следобед. Някой трябваше да се жертва, това беше несъмнено.
— Хайде да хвърлим жребий — предложи Ева, — ези или тура.
Взехме една монета и я хвърлихме на земята: ези или тура.
Моля, не ме разбирайте погрешно: не ставаше въпрос за това, кой трябваше да се жертва, ставаше въпрос само дали да го направя, или не. Защото на Ева й се завива свят дори само като се покачи върху кухненската маса.
Минута по-късно изпълзях на покрива и започнах следобедната си разходка пет етажа над улицата. Загрижените очи на Ева ме следваха неотклонно.
Вървях така, че лицето ми да е обърнато към покрива, с гръб към страховитата бездна. Само една тясна тънка ивица ламарина ме делеше от отвъдното. Отначало краката ми бяха някак странно меки, постепенно обаче станах по-смела. О, ето че се справям великолепно, казах си и хвърлих поглед към улицата. Не биваше да го правя. Вкопчих се диво и отчаяно в покрива и застинах, докато улица „Капитен“ се поуспокои и застана на едно място. Но в края на краищата трябваше да продължа.
Бях оставила зад себе си почти половината път, когато Алберт подаде глава от своя прозорец. Той явно искаше да се наслади на гледката, така предполагам. Но онова, което видя, го изплаши до смърт. Алберт пребледня, сякаш е видял над покрива да профучава небесното войнство на Один4 и издаде няколко забележителни гъргорещи звука.
— На… накъде си тръгнала? — изкрещя той и размаха безпомощно ръце.
— Прибирам се вкъщи, за да проверя дали съм си платила осигуровката „Живот“ — отвърнах му аз.
Той само простена, но аз го успокоих:
— Не се страхувай, мен ме е страх и за двама ни! Да, страхувах се! А когато накрая трябваше да си извия крака, за да мина покрай отворения прозорец, чух как Ева изпъшка от ужас. Явно и тя се страхуваше. Едно копче на роклята ми се закачи за рамката на прозореца тъкмо когато исках да я заобиколя и аз се задърпах в смъртен страх, че няма да мога да се освободя. Но имах късмет. Свръх всички очаквания. Наистина се измъкнах невредима. И само защото в последния момент успях да се заловя за една прозоречна кука, ми бе спестено да се превърна с гръм и трясък в малък ангел.
4
Один — в скандинавската митология — владетелят на света, най-старият от боговете; в двореца му, Валхала, живеят храбрите войни, паднали в битка с враговете. Бел.пр.