Клодин Уолън
Като древна богиня
I
Когато Уенди Килбърн слезе от самолета и се отправи към сектора за митнически контрол, жегата я облъхна като от пещ. Наистина тази сутрин при пристигането си в Кайро вече бе получила представа за температурите, които я очакваха в Египет, но в столицата времето беше направо приятно в сравнение с горещината тук, във вътрешността на страната.
По челото й бяха избили капчици пот, когато стигна залата и се заоглежда за багажа си. В Кайро обслужването заедно с контрола ставаше мудно, но тук пък — в Луксор — служителите съвсем не си даваха зор. Изглежда никой не го беше еня, че Уенди бързаше, че искаше колкото се може по-скоро да достигне целта на пътуването си. Тя трябваше също като другите да застане на дългата опашка и мълчаливо да понася формалностите.
Най-после дойде нейният ред. Усети погледа на служителя, който той й отправи, когато сложи на лентата куфарите си за проверка. Изглежда обаче интересът му беше насочен не към багажа, а към собственичката му. Нищо чудно, защото русата коса, стройната фигура и загадъчните сини ириси на Уенди бяха достойни за нещо повече от един бегъл поглед. В очите на египтяните младата жена беше нещо като русокоса богиня…
Уенди си отдъхна, когато мъжът прерови куфарите и не намери нищо нередно. Той попълни един омазнен формуляр, тикна й го в ръката и с жест й посочи да си вземе багажа и да направи място на следващия пътник. Това беше една стара дама, приличаща много на англичанка, която водеше на верижка някакъв дребен пудел, на когото цялото това чакане също не му допадаше. Той джафкаше безспирно и жената явно се затрудняваше да успокои животното.
Всичко това обаче Уенди възприемаше само мимоходом. Вниманието й бе насочено към залата за пристигащи пътници. В Лондон й бяха съобщили, че някой щял да дойде на летището в Луксор, за да я посрещне и после да я откара направо в Долината на фараоните. В края на краищата Уенди беше за първи път в Египет и изобщо не познаваше страната.
Тя изглеждаше твърде безпомощна, докато се оглеждаше наоколо, търсейки с очи някого, който да поеме най-после тежкия й багаж. Но единственото, което видя, бяха местни жители с дълги, надиплени одежди, които й хвърляха подозрителни погледи. Уенди въздъхна. Както изглежда, сама трябваше да се погрижи да стигне някак си до Луксор. Вероятно в лагера просто бяха забравили да изпратят човек да я посрещне.
— Ама че работа — промърмори гласно тя. — Първо ужасната жега, а после и това извънредно „любезно“ посрещане.
— Мис Уенди Килбърн?
Уенди трепна и се обърна. Загледа се в усмихнатото лице на загорял мъж със спортна фигура, черни коси и волева брадичка. Беше доста привлекателен и при нормални обстоятелства тя със сигурност би го счела за интересен.
— Време беше — каза хладно Уенди. Неудобствата на дългия и уморителен полет й бяха развалили настроението. — Все пак добрият д-р Нортън се е сетил да прати някого, който да ме посрещне! Вече си мислех, че господинът ме е забравил. Какво ме гледате така слисано, мистър? Не искате ли да ми помогнете при мъкненето на багажа?
Тя забеляза едно учудено пламъче в очите му.
— Но, разбира се, мис Килбърн — побърза да каже мъжът и веднага грабна тежките куфари.
Уенди въздъхна демонстративно.
— Моля да ме извините, ако съм дошъл твърде късно. Но по пътя проклетия джип нещо не беше в ред. Надявам се, че не се наложи да чакате прекалено дълго.
— Нормално — отвърна Уенди и преметна сака си през рамо. — Сега все пак бих ви била много благодарна, ако потеглим веднага, мистър…?
— Стив — каза бързо чернокосият мъж. — Наричайте ме просто Стив. — Той й се усмихна загадъчно и тръгна към изхода.
— Вие също ли работите за мистър Нортън? — попита го любопитно Уенди, когато навън жегата отново ги посрещна. — Разкажете ми за шефа. Що за човек е той? Твърде много се говори за него…
— О, всичко е наполовина вярно — каза Стив и се ухили, докато се насочваше към един стар джип, който изглеждаше като връстник на Суецкия конфликт. — А как си го представяте вие?
— Естествено като учен — отвърна Уенди и с усилие тръсна сака си на задната седалка. — Сигурно е някакъв стар, странен особняк, който мисли само за изследванията си. Да се надяваме, че ще ме приеме като жена. Най-много за това се притеснявам, тъй като музеят в Лондон внезапно му предлага асистентка, която той досега не е виждал.
— Аз не бих се притеснявал много — отвърна посрещачът й и се метна зад кормилото. — Обикновено д-р Нортън е общителен човек. И без съмнение очаква от сътрудниците си и те с всички сили да се заемат с разкопките. В Луксор няма място за безделници и мечтатели. Това е един добронамерен съвет от мен, лейди.