Докато се настаняваше на неудобната седалка и се мъчеше да смести куфара си в скъсаната мрежа на багажника, пристигнаха и другите пътници: орляк деца с майките си, старци и няколко младежи. Освен това още и дребни твари, като кокошки и патици в кафези. „Това ще да е доста бурно пътуване“ — констатира ужасено Смит.
Прозорецът, който се опита да отвори, за да глътне малко свеж въздух, заяждаше. На всичко отгоре старецът, настанил се до него, вонеше ужасно на чесън.
Най-после автобусът потегли, бълвайки черен облак след себе си. Той се разтресе силно, преди да набере скорост и Тайтъс Смит изпита пълен дискомфорт. Но постепенно счетоводителят свикна с вибрациите и се опита поне малко да се настани удобно.
След около четиридесет и пет минути, изведнъж за ужас на Смит автобусът спря посред пустинята. Шофьорът го погледна и му посочи отворената вече врата.
— Долината на фараоните — обяви той и още един път вдигна показалец към вратата.
Тайтъс Смит го проследи с поглед, но дори и при най-добро желание не видя нищо, освен пясък и безотрадна пустош. Едва от следващите жестове на египтянина му стана ясно, че целта на пътуването му се намира далеч встрани от маршрута на автобуса. Не му оставаше нищо друго, освен да извърви пеш остатъка от пътя — цели две мили под палещото слънце.
Тайтъс Смит изруга като каруцар, тъй като това естествено не му допадна. Ядосан, той взе куфара си от багажника и слезе тромаво. Съвсем не го интересуваше, че другите пътници го загледаха подигравателно.
Уенди и Стив от ранно утро се бяха заели да проучат разчистената вчера гробница и да напишат доклада си за музея. Наистина на Уенди й беше много трудно да се върне отново към действителността на всекидневието — нещо, което изглежда не представляваше никаква трудност за Стив. Никакви приятелски жестове, нито една усмивка едва-едва, която да й покаже, колко копнее по нея. Не, тази сутрин той отново беше усърдният изследовател, какъвто го познаваше.
Като го наблюдаваше така, докато работеше, няколко пъти й мина през ума мисълта да го заговори за изминалата нощ. Само приятелска усмивка или бегла милувка щяха да са й достатъчни. Но днес Стив нямаше време за такива неща. На Уенди почти й се стори, че само е сънувала неописуемата любовна нощ с него. „Не може все пак да е толкова студеносърдечен, че да пропъди напълно от ума си това преживяване!“ Тя самата се удивяваше, че толкова живи бяха в паметта й часовете със Стив.
— Двадесет ярда — откъсна я от мислите й гласът му. Беше се заел да измерва гробницата. — Какво има! Уенди? Мечтаеш ли? Нанеси размерите в листа, за да можем най-после да приключим.
Тя трепна като го чу да й говори така. Стив отново беше шефът, за когото всичко ставаше прекалено бавно и който очакваше от сътрудниците си почти нечовешки усилия. Най-добре бе да не казва нищо, а да изпълни разпорежданията му. Надяваше се по обяд да има възможност да побеседва с него на спокойствие. Искаше абсолютно да е наясно какви са чувствата му към нея. През последната нощ два пъти й се беше клел в любов, но сега това изобщо не личеше…
Внезапно се чуха някакви гласове горе. Наистина твърде тихи, тъй като Стив и Уенди се намираха дълбоко в подземието, но все пак толкова ясно, че Стив веднага прекъсна да работи и се ослуша.
— Ела, Уенди — подкани я той. — Мисля, че трябва да видим какво става…
Не беше нужно да бъдеш кой знае колко проницателен, за да забележиш, че на Стив съвсем не му харесва да бъде обезпокоен при работата си. Въпреки това, той напусна заедно с Уенди гробницата.
— Моля ви, елате бързо двамата горе! — извика им Ахмед. — Важно е!
Естествено Стив и Уенди се запитаха какво ли пък е чак толкова важно. Завързаха се с въжета и дадоха знак да бъдат изтеглени нагоре от работниците. Уенди я попариха студени тръпки, тъй като отново живо си представи мига, когато едва не загина в пропастта. Но се помъчи да не мисли повече за това и се остави силните мъже да я издърпат на повърхността.
Секунди по-късно разбраха защо Ахмед ги беше извикал. На няколко крачки от входа към разкопките поеше силно изпотен, мършав мъж, който тъкмо снемаше роговите си очила, за да ги избърше.
Уенди трепна неволно, като го видя. Тя, която често си имаше вземане-даване с управата на музея, естествено го позна веднага. Това беше Тайтъс Смит, главният счетоводител, за когото се говореше, че върши работата си с точност до сто и петдесет процента! Педант до мозъка на костите си! „Но какво, собствено, търси той тук, в Луксор?“
— Познаваш ли го? — прошепна Стив, като забеляза уплашения й поглед. — Кой е този?
Суховатият мъж заговори, преди Уенди да успее да му обясни.