Завъртя контактния ключ и изруга, когато моторът издаде нещо като кюхкане. Опита втори, трети път, натискайки педала на газта докрай. Едва при четвъртия път двигателят най-после запали. Стив направи виновен жест.
— Да, с вехториите е нужно малко търпение. Но не се тревожете. Няма да закъсаме по пътя…
Уенди обаче съвсем не беше сигурна, защото джипът се разтресе застрашително, когато той подаде газ. Тласъкът едва не я изхвърли от седалката.
— И така, значи и вие работите в Археологическия музей в Лондон — поде Стив, когато сградите на малкото летище се сляха на хоризонта в малка точица. — И откога? Какво сте правила преди това?
„Той изглежда много се интересува от професионалното ми развитие — отбеляза мислено Уенди. — Но това е напълно нормално между колеги, които трябва да работят съвместно.“
Тя с готовност му разказа, че веднага след следването е имала щастието да я назначат в музея.
— И какво накара една толкова хубава жена като вас да се занимава с проучване на древността? — попита Стив. — Мисля, че все пак не се случва много често…
— За мен това е работа като всяка друга. А археологията винаги ме е интересувала. По същия начин и аз бих могла да ви запитам, какво търсите в тази пустош, нали?
— Едно на нула за вас — каза Стив и хвана по-здраво кормилото, тъй като асфалтът премина в стар, посипан с чакъл и остри камъни път.
Уенди беше вече сигурна, че ще стигне до лагера с някоя и друга синина. Раздрусвана и люшкана доста грубо насам-натам, тя стисна здраво зъби. Не искаше Стив да я сметне за разглезена дамичка.
Градът остана далече зад тях. От всички страни ги обграждаше безотрадна пустош. Причудлива, неприветлива изсъхнала земя. На стоманеносиньото небе не се виждаше нито едно облаче. Колкото по-нататък навлизаха във вътрешността на страната, толкова по-силно Уенди усещаше жегата и дишането й ставаше все по-трудно.
— Ще свикнете с това — обади се Стив, който навярно беше отгатнал по израза на лицето какво си мислеше в този момент. — След няколко дни климатът ще ви се струва съвсем нормален.
— От вашите уста в Божите уши — отвърна Уенди и потърси в чантата си някаква кърпичка, за да избърше потта от челото си.
Тениската лепнеше неприятно на гърба й.
„Да се надяваме, че в лагера ще има някаква възможност човек да измие праха от тялото си“, пожела си от все сърце тя.
— Колко ще пътуваме още, докато стигнем целта? — попита привлекателния си спътник. — Не че съм нетърпелива, но…
— Може би още половин час — отвърна Стив, свивайки рамене. — Понякога това трае малко по-дълго, според състоянието на пътя. Но ще можете да издържите, нали? Или вече сте капнала?
— О, разбира се, че не — възрази студено Уенди, забелязвайки подигравателния израз на лицето му. — Само възнамерявам, като пристигнем, да се изкъпя. Може би сте чувал, че някои хора дори и в пущинака не се отказват от хигиенните си навици.
Всъщност тя не искаше да каже това, но се почувства някак си раздразнена от този ухилен мъж, за когото въобще не знаеше нищо, освен малкото му име.
„Дали не се забавлява тайно за моя сметка? Защо постоянно се усмихва?“
Закле се да не му даде никаква възможност да й се присмива. Вярно, че беше твърде уморена, но можеше да издържи остатъка от пътя до Долината на фараоните. Пък и беше много любопитна да види онази археологическа находка, за която всички говореха. Така че трябваше само да стиска зъби и да остави на заден план неприятните за тялото й усещания! През следващите минути двамата мълчаха. Уенди се съсредоточи напълно в „лунния“ пейзаж, който се разпростираше пред очите й. Всъщност човек не можеше да си представи, че в такава пустиня някога е съществувал един бляскав и прославен град. Това обаче е било преди няколко хилядолетия.
— Скоро ще пристигнем — откъсна я от мислите й Стив. Той свали дясната си ръка от кормилото и посочи към група скали, които се открояваха далече на запад под стоманеносиньото небе. — Там се намира Долината на фараоните, лейди.
Обхвана я някакво вътрешно неспокойствие. Скоро щеше да се намира при една находка, която беше мечтата на всеки египтолог: Луксор — градът на фараоните, някогашният символ на могъща, а по-късно западнала държава. Само полусрутени останки днес все още свидетелстваха за величието й.
Когато джипът се изкачи на следващото възвишение, изгледът над долината се откри с цялото си великолепие. Накъдето и да погледнеше, Уенди виждаше огромни, изсечени в скалите сгради, издигнати за вечни времена. Дори и под праха на столетията, те бяха загубили малко от някогашния си блясък.