— А какво направи ти с мен — отвърна шеговито Уенди и най-после отметна завивките, за да стане. — Стив Нортън, ти ме окова като с вериги до себе си, а аз се чувствам толкова добре, както никога досега. Сякаш че съм новородена…
— Радвам се, че мислиш така — каза Стив и заопипва с ръка за панталона и ризата си около леглото. — Ще имаш още предостатъчно възможност за това, да се чувстваш по този начин. Не се и надявай, че ще те пусна някога да си отидеш. Ние двамата си принадлежим, нали?
Сега и последните съмнения на Уенди бяха окончателно разсеяни. Това, за което тайно в себе си се надяваше, беше станало реалност. „Любов от пръв поглед — значи все пак съществува…“
— Каква е програмата ни днес? — заинтересува се тя, докато нарочно се обличаше бавно, предоставяйки щедро привлекателното си тяло на погледа му. Усмихна се доволна, когато прочете в очите му възобновеното желание.
— Гробницата на фараона беше едва началото — отвърна Стив, който много добре осъзнаваше, че трябва да потисне „апетита“ си по Уенди, ако искаше да използва сутринта за работа. — Междувременно още веднъж разгледах находките и установих, че между тях се намират няколко глинени съда и вази, които явно са принадлежали към инвентара на някакъв храм. И точно него ще трябва да потърсим.
— И как ще успееш? — полюбопитства Уенди. — Какви конкретни доказателства имаш?
— Никакви. Само глинените съдове и вазите. Взех малко проби от тях и анализирах материала. В резултат на това стана ясно, че глината, от която са направени, произхожда горе от планините. И така, ще сформираме една група и ще се отправим на път. В случай, че наистина ни се отдаде да открием нещо там, то това би било огромна сензация!
— Добре, тогава да побързаме — каза Уенди, която вече беше готова преди него с обличането.
Изчака го и двамата най-после напуснаха палатката. Макар че слънцето още не се беше показало иззад хълмовете, а само леки червени отблясъци предвещаваха настъпващия ден, в лагера вече цареше оживление.
Египетските работници бяха свикнали с ранното ставане и вече седяха пред палатките си и закусваха. Когато Стив и Уенди се приближиха, Ахмед им направи знак с ръка. През малкото дни, които Уенди беше в този лагер, беше установила, че Стив умишлено не се дистанцираше от мъжете, а се държеше с тях като с равностойни. Египтяните оценяваха жеста му и, когато ставаше въпрос за сериозна работа, се залавяха с двойно по-голямо усърдие.
Докато един от тях се разтапяше от любезност, наливайки кафе на Уенди, Стив уговаряше с Ахмед какво има да се върши днес. Той кимаше мълчаливо, слушаше разпорежданията, а след това ги превеждаше на хората си.
— Някой трябва да събуди мистър Смит — предложи Уенди, след като хапна малко. — Удивително, как целия този шум наоколо не му пречи да спи.
— Нека продължава да си спи спокойно — махна с ръка Стив, който явно се радваше, че е оставен на мира от досадния англичанин.
Но в този момент на хоризонта се появи Тайтъс Смит. Наистина създаваше впечатление, че не си е доспал, тъй като вкъщи едва ли ставаше толкова рано.
— Мистър Смит, опасявам се, че ще трябва да ни придружите днес, ако не искате да прекарате деня сам — каза Стив и му обясни накратко какви са намеренията му.
— Храм ли? — попита заинтригуван счетоводителят. — Е, с удоволствие бих дошъл с вас, тъй като вече свърших работата си. Кой знае, може би ще мога да ви помогна, д-р Нортън…
Уенди вече познаваше достатъчно добре Стив, за да може да разбере по лицето му, че беше всичко друго, но не и въодушевен от това предложение. Но все пак думите на Тайтъс Смит бяха знак, че той няма вече никакъв интерес да се заяжда с него. Тя се опита да му подскаже това с поглед и Стив я разбра, кимайки.
— О кей, мистър Смит — каза той. — Тогава съберете нещата си. След четвърт час потегляме. Дотогава трябва да сте готов…
Уенди почувства, че я обхваща някакво странно вълнение, докато следваше тясната, камениста пътека, водеща високо нагоре в планината. Познаваше този път. Не толкова отдавна тя бе я изминала за пръв път със Стив. Някъде на запад би трябвало да се намира платото, където двамата се бяха отдали без задръжки на чувствата си.
По устните й заигра щастлива усмивка, като си спомни за този незабравим миг, и Стив я забеляза. Посегна към ръката й, стисна я леко и в този момент жестът му го направи съпричастен към спомена й, стопли я.
След половин час път лагерът бе далеч зад тях. В него останаха само двама египтяни, които трябваше да пазят находките и палатките. Уенди се движеше точно зад Стив, след това следваше Тайтъс Смит, който полагаше забележителни усилия при изкачването. Междувременно слънцето вече беше изгряло и обсипваше пустинята с жарещите си лъчи.