Свежестта на утрото вече не се усещаше. Постепенно ставаше все по-горещо. Счетоводителят така обилно се потеше, че всеки пет минути бършеше потта от лицето си. Стив, разбира се, забеляза това, но не каза нищо. Преди тръгването бе го посъветвал обезателно да сложи нещо на главата си, но Смит не искаше и да го чуе. Сега се налагаше да понася последиците от глупавата си упоритост. Ако не внимаваше, скоро най-малкото щеше да получи силно слънчево изгаряне.
Но не се стигна чак дотам. Ахмед се смили над него и тикна една кърпа в ръката му, която Смит побърза да постави на главата си. Това го облекчи значително.
Колкото по-високо се изкачваха в планината, толкова повече се усилваше любопитството на Уенди. Стив изглежда знаеше точно накъде води пътят. Малко преди тръгването още един път бяха хвърлили поглед на картата и той й бе доверил предположенията си. Подобни минерали, от които бяха направени намерените съдове, имаше само в един определен район на планинската верига. Това означаваше, че някъде сред тази пустош трябваше да съществува някакъв храм. Храм, за който се споменавате в старите ръкописи. Много учени си бяха блъскали главите над това, но досега все още нямаха достоверна информация. Само находките в гробницата даваха първите конкретни данни. И сега беше нужен само късмет, за да се постигне успех.
Когато пътят закриволичи към едно високо плато, Стив нареди да спрат. Очите му се зареяха наоколо и се задържаха дълго върху скалните образувания. Не беше съвсем сигурен откъде трябва да започне търсенето.
— Хората трябва да си починат малко — каза той на Ахмед. — Ела, Уенди, ще разгледаме скалите ей там по-отблизо.
— Да не би да предполагаш, че има някакъв пещерен храм? — попита Уенди.
Стив кимна.
— Може и така да е. На платото няма знаци за някакви постройки. Уенди, ако на него наистина е издигнат храм, би трябвало, дори и след толкова столетия, да се открият някакви следи. Но такива липсват. То е напълно равно. Идеално място за площад пред храма, така да се каже. Входът му трябва да се намира тук някъде в скалите, може би скрит, за да го предпази от врагове…
— Мога ли да ви помогна при търсенето, д-р Нортън? — предложи Тайтъс Смит, който беше свидетел на този разговор. — Наистина не притежавам никакви научни познания по специалността като вас. Но си мисля, че шест очи виждат по-добре от четири.
— Естествено, мистър Смит — отвърна Уенди вместо Стив. — Само се оглеждайте за пешо особено наоколо.
Тримата се отправиха на път, за да проверят скалните образувания.
Тайтъс Смит продължаваше да се поти, но сега това вече нямаше значение за него. Междувременно мършавият счетоводител беше обхванат от търсаческа страст, която го накара да забрави собствените си телесни несгоди. Тайно в себе си Смит се надяваше именно той да бъде онзи, който ще намери входа към храма. Тогава можеше да докаже на Стив Нортън, че действително притежава достойнства и способности.
С крайчеца на очите си наблюдаваше как д-р Нортън и асистентката му (а тя му беше много повече от асистентка, както сам се беше уверил) се отправиха в западна посока, докато той самият предпочете да провери скалите, намиращи се право пред него.
Зад гърба си дочу, как египтяните приближили глави, нещо си шушукаха. „Нека ми се присмиват — помисли си. — По-късно, когато открия храма, ще ме гледат с други очи.“
Той се препъна, тъй като за момент не обърна внимание на каменистата почва под краката си. Едва не падна, но все пак успя да запази равновесие. Продължи да се изкачва високо нагоре към скалите. Трябваше много да внимава, тъй като пътеката ставаше все по-тясна и почти незабележима. Хората, които някога са посещавали този храм — в случай, че той действително се е намирал тук — навярно са били истински алпинисти! Във всеки случай Смит забеляза, че ужасно му се виеше свят, щом погледнеше надолу. И то, без да се е изкачил и десетина ярда.
Спря, за да си поеме дъх. Пред очите му трептеше мараня, а при това все още не беше пладне. Тогава тук горе сигурно щеше да стане убийствено горещо…
Изведнъж нещо се раздвижи пред него. Беше пъстър гущер, който преди появяването му навярно се е излежавал под лъчите на утринното слънце. Влечугото се изкачи пъргаво по камъните и секунди по-късно изчезна в една тясна цепнатина в скалите.
Смит се загледа след него. Животинчето като че го омагьоса. Той се покатери още нагоре, за да разгледа малко по-отблизо отвърстието, където то се бе скрило. Стори му се, че тази пукнатина между скалите води дълбоко в планинските недра. „Дали е възможно зад нея да се намира някаква пещера?“ Наведе се напред и се опита от това положение да различи нещо, но не успя. Едва след като се осмели да пристъпи по-близо установи, че пукнатината значително се разширяваше в дълбочина.