Хвана ръката й и я стисна леко. Погледът му се отправи нататък, към Ахмед и хората му, които се възхищаваха и благоговейно съзерцаваха огромната пещера, статуята и олтарите. Естествено, никой от тях не бе очаквал такава находка.
— Д-р Нортън, това е неповторимо откритие! — най-сетне взе думата и Тайтъс Смит, след като вече беше изживял първите мълчаливи мигове на изненада. — Лондон веднага трябва да бъде информиран…
— Всичко с времето си, мистър Смит — отсече Стив. — Първо ще се заловим да изследваме най-подробно пещерата заедно със съкровищата й. След това ще видим, какво ще правим по-нататък! — Той погледна към Уенди. — А сега на работа…
VIII
— Стив, имаш толкова потиснат вид — обърна се към него Уенди няколко часа по-късно в палатката й. — Не се ли радваш на находката?
— Разбира се, че се радвам — отвърна той.
Беше застанал на входа и в светлината на залязващото слънце гледаше нагоре към планината, където следобеда заедно с нея изследваха храма.
— Но това означава, че досегашните ми планове се провалят напълно…
Извади една цигара от смачкания пакет в джоба на ризата си и я запали.
— Всъщност, аз все още не съм говорил с теб за всичко онова, което от дълго време се върти в главата ми, Уенди. Просто имахме твърде много работа. И сега, когато тъкмо се наканих да побъбрим на спокойствие, пак изскочи нещо…
— Не разбирам за какво намекваш — отбеляза Уенди и го погледна изпитателно, тъй като в думите му долови нещо, което съвсем не й хареса.
Вече имаше някакво смътно предчувствие, когато след основно проучване на пещерата се отправиха обратно към лагера. Изведнъж Стив бе станал някак си замислен, отчужден.
— Би ли могъл да говориш за това? — попита тя. — Нали знаеш, че винаги ще те изслушам.
— Уенди, съвсем различно е от онова, което си мислиш — Стив си изгаси цигарата, тъй като днес съвсем не му се пушеше. — Знаеш, че проучванията при гробницата кажи-речи свършиха. Все още не съм ти споменавал нищо за това, но бях запланувал ние двамата да приберем на сигурно място предметите, които намерихме и след това да ги изпратим в Лондон. Бях запланувал още утре да летя с тебе за Лондон. А сега се появи пък тази находка в пещерата.
— И какъв е проблемът? — попита Уенди, тъй като все още не разбираше притесненията му. — Разполагаме с достатъчно време или ти имаш нещо друго предвид?
— Тъкмо с време не разполагаме вече, Уенди. Тайтъс Смит беше прав за това, което каза горе в планината. Спомняш ли си? Той смята, че Лондон трябва да бъде осведомен за находката колкото е възможно по-бързо. И тъкмо това ще бъде твоята задача. Бих искал утре да вземеш самолета за Лондон и да говориш с управата там. Имам нужда от по-голяма подкрепа, за да мога да подсигуря надеждна охрана за съкровищата там горе в планината. Тайтъс Смит ще лети с теб — той е наясно с нещата тук и ще те подкрепи.
Докато го слушаше, Уенди го гледаше с широко отворени очи.
— А какво ще стане с теб, Стив? — попита тя с тих глас. — Кога ще ни последваш?
— Тъкмо това не мога да кажа, Уенди. Ще ми е нужна може би още една седмица. Моля те, не се натъжавай. Разбери колко е важно за мен да отлетиш веднага за Лондон. Ако ти не ми беше асистентка, трябваше да уреждам всичко сам. Така обаче мога да разчитам на теб и да съм сигурен, че някои от предметите ще бъдат надлежно транспортирани до столицата. Ти трябва да се погрижиш пратката със съкровищата да пристигне невредима до местоназначението си. Не мисля, че това е лека задача…
Стив замълча. Уенди отчаяно се бореше със сълзите си. Страхуваше се от раздялата, дори и ако тя траеше само една или две седмици.
— Стив, няма ли някакво друго решение на проблема? Защо да не изпратим телекс до Лондон? Не ме разбирай погрешно, моля те, най-много от всичко на света бих искала да съм при теб.
— Но аз се нуждая неотложно от твоята помощ, Уенди — отвърна Стив. — Обичам те, Уенди. Обичам те повече от всичко на света. И на мен не ми е приятно да се разделим дори и за кратко време. Но, повярвай ми, в наш собствен интерес е, ако ти сега отлетиш. Тогава част от работата в музея вече ще бъде свършена и ще имаме повече време един за друг, когато пристигна в Лондон. Погледни така на нещата…
— Ах, Стив — въздъхна Уенди и се хвърли в обятия му. — Просто не мога да се примиря с мисълта, че бъда без теб. През това кратко време се случиха толкова много неща. Обичам те така силно, че…
Гласът й замря, тъй като чувствата й отново взе връх.
— Стив, ще мислиш ли за мен, докато съм в Лондон? Ще ми се обадиш ли по телефона през това време, за да те чуя как си?