Уенди отвори очи и се взря в лицето на любезната стюардеса, която тъкмо раздаваше горещи хавлиени кърпи на пасажерите.
— Колко време още ще летим до Лондон? — попита тя и си взе една кърпичка.
Веднага усети колко благотворно й се отрази това.
— Приблизително след половин час ще се приземим — отговори момичето и се обърна към другите пътници. Тайтъс Смит още спеше. През цялото време той отчаяно се беше опитвал да бъде приятен компаньон, но най-накрая го налегна умората и клюмна. Така че Уенди имаше възможност да подремне няколко часа необезпокоявана.
Тъкмо в този момент счетоводителят се събуди и загледа малко объркан, когато узна от Уенди, че всеки момент предстои приземяване на летището „Хийтроу“.
Малко след това машината се вряза в гъстата покривка от облаци, докато капитанът осведомяваше по бордовата радиоуредба, че днес в Лондон е мъгливо и кишаво. „Типично!“ Уенди неволно потрепери при мисълта, че отново трябва да се свиква с това неприятно време. С дрехите, с които беше облечена сега, положително щеше да мръзне, щом слезеше от борда.
Вече се различаваше огромният летищен комплекс и полосата за кацане, към която се насочи самолетът. Минути по-късно спускането завърши и с лек тласък огромната машина влезе в съприкосновение с бетонната писта. Спирачките задействаха и самолетът най-после се приближи до залите за пристигащи пътници. Стюардесата благодари за вниманието на всички пасажери от името на екипажа, докато през това време те откопчаваха предпазните колани, надигаха се и вземаха ръчния си багаж.
Уенди и Тайтъс Смит търпеливо изчакаха и последни слязоха от борда. Опасенията на Уенди от студ се оказаха основателни. Нима в Лондон можеше да бъде другояче? Или валеше като из ведро, или над града се стелеше гъста мъгла. Сега ръмеше. Неприятен, студен вятър разбърка косата й и накара кожата й да настръхне.
Зарадва се, когато най-после можа да се качи в автобуса, който ги отведе до залата за митнически контрол.
За Уенди обичайните формалности продължиха малко по-дълго, тъй като имаше със себе си доста багаж, а митничарите бяха особено подозрителни, докато проверяваха големите сандъци с предметите от разкопките. Трябваше да се уредят куп документи, докато най-после Уенди се отърва от досадните служители. През тези минути Тайтъс Смит й оказа голяма помощ, тъй като счетоводителят беше врял и кипял в тези неща.
— Боже Господи! — изпъшка тя, когато най-после остави зад гърба си митницата. — Наистина беше много напрегнато, мистър Смит. Ще си отдъхна едва когато пристигнем в музея и предам ценностите на отговорните лица…
Докато преминаваха през подлеза към изхода изведнъж забеляза, че лицето на Тайтъс Смит доби изненадан израз. Уенди машинално погледна в същата посока и зърна директора на музея, Дейвид Озбърн.
— Мис Килбърн! — Дебелият директор засия и веднага тръгна към нея с протегнати ръце.
Тя буквално беше смаяна, тъй като не бе допускала, че директорът ще дойде лично да я посрещне на летището.
— Колко се радвам, че най-после сте отново при нас! Добър ден, мистър Смит!
Директорът се подсмихна, като забеляза питащия поглед на Уенди.
— Но не ме гледайте толкова учудено, мис Килбърн. Вече съм информиран за сензационното откритие.
Той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам сгънато листче хартия.
— Д-р Нортън ми изпрати телекс и ми разказа за находката при Луксор. И затова, естествено, веднага тръгнах, за да ви посрещна, мис Килбърн. Бих искал сърдечно да ви благодаря, на вас и, разбира се, също и на мистър Смит за добросъвестната работа.
На Уенди й стана малко неловко от похвалите на шефа.
— Мистър Озбърн, аз изпълних само дълга си. Все пак нали затова ме изпратихте в Луксор, за да помогна на д-р Нортън. Не съм направила нищо особено. Това се отнася също и за мистър Смит, на когото дължим откриването на храма в пещерата. Нали, мистър Смит?
Озбърн помоли счетоводителя да опише как се е натъкнал на находката.
— Ето, това с то, драги ми мистър Смит — каза директорът, след като гой привърши с разказа си и го тупна одобрително по рамото. — Продължавайте все така. Сега обаче трябва да закараме в музея предметите от разкопките, колкото може по-бързо. Вече съм извънредно любопитен да ги видя.
Два часа по-късно най-после бяха разрешени и последните организационни проблеми. Сандъците бяха откарани направо до местоназначението си. Разбира се, Уенди не се отказа да придружи камиона при пътуването му до музея. В края на краищата, беше обещала на Стив да си отваря очите за важната пратка. Присъства при разопаковането на предметите и последвалото регистриране. Не се впечатляваше от учудените погледи на директора Озбърн и спря, за да си отдъхне, едва когато беше напълно сигурна, че отсега нататък безценните експонати няма да попаднат в случайни ръце.