— Сега обаче трябва да си отидете вкъщи, мис Килбърн — посъветва я мистър Озбърн. — Не бих искал да се преуморите. Ако желаете, утре преспокойно можете да си вземете свободен ден. Нямам нищо против да го сторите след всичките несгоди на мисията ви в пустинята.
— Не, благодаря, мистър Озбърн — отвърна бързо Уенди. — Имам да уреждам още куп неща, докато пристигне д-р Нортън и няма да мога да ги свърша, ако си взема почивен ден. Оценявам любезното ви предложение, но в момента действително не мога.
— Наистина човек може да се гордее със сътрудник като вас, мис Килбърн — рече директорът. — Ще се погрижа в началото на месеца да намерите в сметката си съответстващата премия за усърдната ви работа. Да не говорим, разбира се, за повишението на заплатата ви, което и без това трябва да стане.
Това наистина бяха само добри новини. Уенди му благодари и след това напусна помещението, в което бяха подредени предметите от разкопките. Сега вече тя действително усети тежката умора от пътуването. В едно отношение мистър Озбърн имаше право: трябваше бързо да си отиде вкъщи и да си почине, иначе на следващия ден нямаше да бъде в състояние да работи.
Час по-късно таксито спря пред уютното й жилище на „Истуик Стрийт“. Тя плати на шофьора и слезе. Дълбоко въздъхна, когато остави зад себе си стръмните стъпала на стълбището, тъй като с тежкия куфар изкачването беше твърде уморително.
Както очакваше, по време на отсъствието й се бе понатрупала кореспонденция. Пощенската кутия буквално беше препълнена. Но сега нямаше никакво желание да я прегледа. Само я извади от кутията и небрежно я остави настрани. Реши първо да си вземе горещ душ, за да прогони студа от тялото си, а след това веднага да си легне.
Когато благодатната водна струя заплющя по голото й тяло, Уенди неволно си помисли, колко хубаво би било, ако сега Стив беше при нея. Притвори клепачи и започна да мечтае. Представи си, как нежните му ръце галят гърба й и томително бавно я разтриват. При тази мисъл кожата й настръхна и тя отвори очи, за да се върне отново към действителността. Скоро близостта на Стив нямаше да бъде само блян…
Спря водата, взе хавлиената кърпа и я уви около тялото си. Когато излезе от банята беше обхваната от някаква меланхолия. Жилището й, което с годините беше станало част от нея, сега й изглеждаше някак студено и пусто, макар че по време на отсъствието й изобщо не се беше променило. Навярно се дължеше на факта, че за нея вече всичко се въртеше само около Стив, с когото тя искаше да споделя винаги чувствата и мислите си. Може би, едва откакто го познаваше осъзна колко самотна е била през всичките години.
Последните капчици вода още блестяха по кожата й, когато Уенди отиде в кухнята, за да си свари кафе, преди да си легне.
Междувременно навън вече се бе свечерило. Нощният Лондон се пробуждаше за живот. Но тя остана напълно равнодушна към него. Чувстваше се уморена, изтощена и вече се радваше, че най-после ще се мушне в леглото си.
Точно в този миг пронизителният звън на телефона я изтръгна от мислите й. „Всъщност все още никой не знае, че съм се върнала, освен… Стив!“
С разтуптяно сърце вдигна слушалката. Наистина беше той!
— Здравей, мила — дочу гласа му, макар че по линията нещо твърде силно шумеше и пращеше.
— Стив! — извика Уенди, задъхана от щастие. — Колко се радвам, че телефонираш!
— Не мога да ти изброя, колко пъти се опитвах напразно да се свържа с теб — оплака се той. — Не можех да те открия никъде. Вече се тревожех, дали не си офейкала със Смит. Най-после в музея ми обясниха, че си била на важен разговор с директора Озбърн, който в никакъв случай не можело да бъде прекъснат.
— Никой не ми каза, че си се обаждал — отвърна учудено Уенди. — Но все едно, може би секретарката е забравила. Не съм виждала шефа толкова развълнуван никога. Лично пристигна на летището, за да ни посрещне със Смит…
С няколко изречения тя му описа, какво се е случило от нейното пристигане досега. Естествено, спомена му също, как самопожертвувателно се е погрижила неговите съкровища да бъдат доставени невредими до местоназначението си.
— Е, тогава няма да се тревожа повече за тях — каза Стив. — Скъпа, чуй ме. Междувременно тук имам да уреждам още нещо и се надявам след два дни да бъда готов. Почти съм сигурен, че няма да ти се наложи още дълго да се лишаваш от мен. Как ми се иска сега да си тук! Аз съм в хотел „Хайят“ в Луксор. Кога го официалните власти в Кайро успяха да схванат какво сензационно откритие сме направили, направо се объркаха. Трябваше да дам интервю за тукашните вестници, които ме молеха на колене за това. Вероятно нещата вече порядъчно ще бъдат раздути от пресата, преди да се върна в Лондон.