Изключи будилника и въздъхна. „Колко хубаво би било, ако този сън беше реалност!“ Утеши се с мисълта, че още днес щеше да лежи в обятията му. Беше крайно време да си вземе душ и да се облече. При интензивното движение по улиците на Лондон, трябваше да побърза, ако наистина искаше да пристигне навреме на летището.
Тъй като днес за Уенди беше един особен ден, естествено тя избра в унисон на настроението и тоалета си. Реши да си облече една рокля с елегантна странична цепка, която откриваше част от бедрото й. Искаше й се да предложи приятна гледка пред очите на Стив, които в последно време са се нагледали само на пясък и руини.
Трябваха й цели двайсет минути, за да се изкъпе, да се облече и след това да оправи за последен път прическата си. После напусна жилището си и се затича надолу по стълбите към паркинга, където се намираше колата й. Двигателят не запали веднага след първия опит, а едва втория път. Уенди още веднъж провери набързо, дали пътят е свободен, преди да завие от паркинга към главната улица, и увеличи скоростта. Всъщност не би трябвало да има никакъв проблем да стигне навреме до аерогарата. Но за всеки случай тя избягваше участъците с претоварено движение и се отклоняваше по странични по-спокойни улици.
Най-после се появиха първите пътеуказатели, сочещи към летището и няколко минути по-късно тя зави към един от многото паркинги, запазени за пътници и посрещачи. Слезе и забърза към огромната зала. Когато влезе в нея, веднага погледна към информационното табло, отразяващо всички полети. Установи, че самолетът щеше да кацне с четвърт час закъснение, така че й оставаше достатъчно време да седне в едно от многобройните бистра и да изпие едно кафе.
След това се отправи към сектор 12, където трябваше да се приземи самолетът от Египет. С облекчение въздъхна, когато на таблото над нея започна да свети надпис с жълта светлина. Това означаваше, че точно в този момент машината се приземяваше. Сега вече не трябваше да чака дълго. Най-после щеше да може да прегърне Стив.
Взря се в пистата за кацане и забеляза към самолет да потегля автобус, за да вземе слизащите пътници. Помъчи се да открие между тях Стив. Разстоянието обаче беше твърде голямо, за да се различат лица. По неволя трябваше да изтрае още няколко минути.
Уенди се подсмихна при мисълта, каква ли физиономия щеше да направи той, след като минеше митницата и изведнъж я видеше да стои пред него. Усети как сърцето й започна да тупти ускорено.
Погледна още веднъж неспокойно часовника на ръката си. „Ами да, когато преди няколко дни пристигнах в Лондон на митницата доста ме забавиха при проверката на багажа. Сигурно Стив сега има същия проблем. Чаках го толкова дълго, ще издържа още малко.“
Най-после автоматичните врати на сектора за митническа проверка се отвориха и първите пътници влязоха в залата. Както обикновено, бяха се струпали много посрещани, за да поздравят с добре дошли онези, които очакваха. Уенди трябваше да се провре доста напред, за да може да обгърне с поглед всичко пред себе си, но Стив все още не идваше. Забеляза как един млад мъж беше посрещнат и бурно прегърнат от приятелката си. „Как бих искала да съм на нейното място“ — мина й през ума.
Отново се изправи на пръсти и се огледа за Стив, но той все още не се бе появил. „Дали при митническата проверка не са възникнали неочаквани проблеми?“
Стив не беше и при пасажерите, които напускаха сега митницата. Постепенно Уенди ставаше все по-неспокойна. „Защо, за Бога, се бави толкова дълго? Ето, повечето пътници вече излязоха, а от него няма никаква следа?!“ — питаше се трескаво.
В първия момент изобщо не осъзна, че по радиоуредбата извикаха името й. Едва при втория път чу, че канеха мис Килбърн при гишето за информация.
Хиляди мисли минаха през ума й, докато въздишайки се обърна и се заоглежда за въпросното гише, което за лош късмет не се намираше далече от нея. Погледна още веднъж нататък към сектора за митническата проверка, от която тъкмо излизаха последните пътници.
„Стив! Това извикване трябва да имаше нещо общо със Стив. — Тя изпадна в паника. — Защо, за Бога, ме викат при гишето за информация? Това може да означава само, че…“
— Аз съм Уенди Килбърн — представи се на една млада жена в униформа зад прозореца на гишето. — Току-що чух името си по високоговорителите.
— О, да, мис Килбърн — каза любезната служителка. — Имаме телекс за вас.
— Телекс ли? — попита Уенди изненадано.