— По-добре идете да поспите, мис Килбърн. Утре рано, когато слънцето изгрее, трябва да сте във форма. Сутрин може да се работи най-добре — тогава горещината не е още толкова смазваща.
— Ще се събудя своевременно — обеща тя. — Не се тревожете за това. Моля ви, дали бих могла сега да се облека най-после?
— Разбира се, лейди — отвърна Стив Нортън, хвърли още един бегъл поглед към обвитото й в хавлията голо тяло и си тръгна. — И така, до утре рано сутринта…
Преди още Уенди да успее да каже нещо, той вече беше изчезнал от зрителното й поле. Започна трескаво да се облича, за да не изпадне пак в същата глупава ситуация. Фактът, че точно Стив Нортън я завари почти гола, я занимава още дълго време. Може би тя само си бе въобразила, но някак си имаше впечатлението, че шефът й тайничко беше благодарен на двамата работници за това, че трябваше да ги пропъди от дъсчената преграда. Твърде явно беше, че видът й му допадна извънредно.
Облече се бързо, взе кърпата и напусна импровизираната баня. Първите признаци на свечеряването вече се появиха над пустинята. Слънцето доби червен отблясък и потопи Долината на фараоните в някаква странна светлина, която караше статуите и храмовете да изглеждат, като че са от някакъв блестящ метал.
Щом влезе в палатката си и спусна зад себе си брезента, Уенди усети силен глад. За щастие, намираше се нещо за ядене! Умората й отново се обади. Сега й се искаше само да е сама и да поспи малко, за да бъде във форма утре рано сутринта. В никакъв случай Стив Нортън не биваше да има причина да й мърмори.
Уенди се нахвърли на хляба и студеното месо. За десерт изяде един портокал и пийна вода. Усети как постепенно умората обхващаше цялото й тяло. Макар да бе рано, реши да използва възможността да си отспи добре. Защото имаше усещането, че през следващите дни това може би нямаше да й се удаде повече…
II
Някъде отдалече долови глас, който й се стори странно познат. Уенди се обърна неспокойно в полусън, но все още не беше в състояние да отвори очи, тъй като се чувстваше уморена до смърт. Промърмори нещо под носа си и понечи да издърпа одеялото над главата си.
Внезапно усети как някой хвана завивката й и безцеремонно я издърпа от тялото й. Сега подсъзнанието й сигнализира, че все пак е по-добре да отвори очи и да провери какво става всъщност.
— Най-после! — чу тя познатия глас, който сега непонятно защо звучеше ядосано. — Изобщо не се събуждате, по дяволите!
Объркана, Уенди вдигна клепачи и се сепна, когато осъзна, че пред нея стои Стив Нортън с някакъв израз в зениците, който съвсем не й хареса и я караше да бъде предпазлива. Едва след това й дойде на ум, че той беше издърпал одеялото и по този начин дългите й, стройни крака бяха изложени безпрепятствено на погледа му.
„Какво си въобразява той!“ Ядосана, Уенди посегна отново да се завие, но Стив й попречи да го стори. Тя просто нямаше никакъв шанс. Изправи се примирена и го погледна с гузна физиономия.
— Мис Килбърн — в гласа му имаше укор. — Моля ви, свикнете с факта, че вече не работите в музея, а в Долината на фараоните край Луксор. Оценявам много, когато всички мои сътрудници се придържат към дадените от мен указания. Може би ще бъдете така любезна да си спомните за това, което се уговорихме вчера? Успахте се, лейди, и това съвсем не ми харесва. Господи, защо ли ми изпратиха жена за асистентка…
— Но, д-р Нортън — прекъсна го Уенди. Все пак се чувстваше малко виновна. — Ужасно съжалявам. Моля да ме извините. Тъкмо исках да…
— Без много приказки — продължи той. — По-добре се постарайте възможно най-бързо да се надигнете от леглото и да облечете хубавичкото си тяло. Надявам се, че най-много след четвърт час ще ви видя при храма!
Без да губи повече време, Стив се обърна и си тръгна. Уенди искаше да извика още нещо след него, но после разбра, че това е напълно безполезно. В момента не знаеше дали й беше криво или просто беше ядосана на Стив Нортън.
Реши, че е последното.
Беше разгневена, защото той се държеше с нея невъзпитано. Наистина беше голям експерт по египтология, но това не му даваше право да се държи като грубиян с една жена. Характерът му беше в такова крещящо противоречие с външния му вид, каквото Уенди никога досега не беше срещала при някой мъж.
„Няма да ти се дам, Стив Нортън“ — помисли си тя войнствено и за секунди се облече. Спомни си за препоръката му да си избере подходящо облекло. Естествено, този съвет не й бе излишен, понеже винаги се обличаше твърде фриволно и секси. И тъй като вече беше сгазила лука пред новия си шеф, избра си блуза и панталон, против които нито Стив, нито сътрудниците му биха казали нещо.