— Стив, почакайте! — извика в бездната. — Бих искала да дойда с вас и сама да погледна! Осигурете, моля ви, още едно въже — обърна се към Ахмед.
За част от секундата египтянинът гледаше доста скептично, преди да разбере, че Уенди действително възнамеряваше да се спусне в подземието. Вероятно никога досега не беше срещал толкова смела жена като нея.
— Стив, чувате ли ме? — извика тя. — Сега ще дойда при вас…
— Само бъдете предпазлива — отекна отдолу. — Спускането не е много лесно. По-добре останете горе и изчакайте.
„Как ли не!“ — помисли си Уенди и поклати глава. Стив трябваше със собствените си очи да се увери, че тя твърдо е решила да му сътрудничи, колкото се може по-добре. А това можеше да стане само ако не се покажеше страхливка.
Провеси се над отвора, прикрепяна само от въжето. Сега, когато дълбоката пропаст зейна под нея, се почувства малко несигурно. Но това чувство не трая дълго и скоро отстъпи пред изгарящо я любопитство, което отсега нататък щеше да определя следващите й действия.
Започна съвсем бавно да се спуска надолу. Уенди беше спортистка и много добре тренирана, затова тези физически усилия не й бяха проблем. Както и Стив, тя принадлежеше към учените, които не правеха проучванията си само на писалището, а и рискуваха, когато работата им налагаше това.
Така се беше замислила за това, което я очакваше в подземието, че не дочу как въжето поддаде със скриптящ звук. Мястото на скалата, където то се триеше, имаше твърде остри ръбове и го беше разнищило без Ахмед и неговите хора да забележат.
Горните влакна вече бяха започнали да се прекъснат, а Уенди висеше на няколко метра над дъното на пропастта! Тя не подозираше опасността, която я заплашваше. Едва когато долови възбудените викове на мъжете горе, я обхвана някакво лошо предчувствие и погледна нагоре към светлия отвор.
Ахмед издаваше някакви заповеди, а върху мургавото му лице се четеше паника. Ако сега би могла да види в полумрака Стив, то и в неговите очи би срещнала силно безпокойство. Той достатъчно добре говореше езика на местните жители, за да може да разбере какво ставаше.
Въжето отново поддаде със скриптящ звук. И този път толкова шумно, че самата Уенди го чу и разбра какво се беше случило.
„Въжето! — помисли си отчаяно. — Господи, въжето се къса! Трябва да се задържа, иначе…“
Тя трескаво се опита да се спусне надолу, тъй като всеки метър, който й оставаше, имаше значение.
В този момент се чу пукот. Уенди извика високо, политайки в пропастта. Тя несъзнателно изпусна въжето и загреба с ръце въздуха, като че с това можеше да предотврати бедата.
Падането трая само няколко секунди, но те й се сториха цяла вечност.
Внезапно усети, че се блъсна силно в нещо. Нещо, което не устоя на натиска й и заедно с нея се свлече на земята. Уенди се приповдигна с мъка, претърколи се и след това остана да лежи в праха. Отвори очи и се запита, на какво чудо трябва да благодари, че не си строши костите при това сгромолясване.
Едва сега й стана ясно, че Стив буквално в последния момент я беше уловил със силните си ръце и бе поел с тялото си тежестта от падането. Наистина не беше успял изцяло да предотврати удара, но освен няколкото контузии, Уенди се отърва съвсем леко.
— Мис Килбърн! — долови отгоре възбудения глас на Ахмед. — Всичко наред ли е? Обадете се! Д-р Нортън чувате ли ме?
Стив се надигна и поклати замаян глава. Докато успокояваше Ахмед, че всичко е окей, той забърза към Уенди, която все още лежеше на земята и се мъчеше да се изправи.
— Наранихте ли се, Уенди? — попита я загрижено. — Боли ли ви нещо?
— Не мисля — отвърна тя и с негова помощ успя най-после да стане. Едва сега осъзна ясно, че е била на косъм от тежка злополука. — Вие ми спасихте живота, Стив — промълви дрезгаво. — Ако не бяхте ме уловил, аз със сигурност бих се…
Млъкна, тъй като по гърба й преминаха студени тръпки само при мисълта за възможните последици от падането.
— Забравете това — махна небрежно с ръка Стив. — Нали всичко свърши благополучно. По-добре да бяхте останала горе и да ме изчакате.
— Сигурно имате право — каза Уенди и смутено загледа към земята. — Но само исках да ви помогна и…
— Можете да направите това сега.
Стив се усмихна и сложи ръка на рамото й. Беше хубаво да чувства топлината, която излъчваше дланта му и предизвикваше някакво особено вълнение, което не можеше да си обясни.
— Сега двамата ще тръгнем към неоткрити светове. Също като капитан Кук и Кристофър Колумб…