— Неприятности ли има? — поиска да узнае Ангъс.
Той хвърли кратък поглед към дъщеря си, но преди тя да успее да отговори, гневът му отново се насочи към офицера от Севера.
— Сър, не е нормално дъщеря ми да разговаря с мъж без присъствието на придружаваща дама. Още по-малко — с един янки. Ако идвате при мен по делови въпрос, нека отидем в моя кабинет. Няма защо да притесняваме дамите.
Коул тъкмо се канеше да разсее опасенията му, когато Роберта се намеси.
— Мили татко, това е капитан Лейтимър. Той намерил Ал на пристанището и беше така добър да го доведе дотук.
Ангъс погледна начумерено единственото си дете. Явно объркване измести възмущението му.
— Ал? Какво значи това, Роберта? Пак ли е някоя от глупавите ти шеги?
— Моля те, татко — Роберта го хвана за ръката и го погледна дълбоко в черните блестящи очи. — Той е в кухнята и яде в момента. Идете с мама да му кажете добре дошъл.
В объркването си родителите послушаха дъщеря си. Роберта се поуспокои, когато остана отново насаме с Коул. Тя го зашемети с една очарователна усмивка и тъкмо се канеше да каже нещо относно горещото време, когато откъм задната част на къщата долетя остър писък, последван от шумни възклицания на френски.
Роберта скочи като ужилена, но като видя, че капитанът вече се запътваше нататък, се окопити.
— Не, моля ви, недейте! — изстена тя и го хвана за ръката. Всички останали опити да го задържи се оказаха излишни, тъй като се появи бащата, който крепеше съпругата си и продължаваше да я милва по бузата. Жената не преставаше да нарежда неразбираеми слова. Ангъс побърза да я положи върху малкото канапе: Постепенно съумя да я успокои.
— Мога ли да бъда полезен с нещо, сър? — предложи Коул помощта си и се приближи към тях. — Аз съм лекар.
— Не! — отговорът беше остър и не търпеше противоречие. С рязко движение на ръката. Ангъс отказа неговата помощ. Мъчейки се да запази самообладание, той продължи малко по-спокойно: — Не, моля ви. Извинете ни. Това е само уплаха. В кухнята имаше мишка.
Коул се престори, че вярва на оправданието, и хвърли бърз поглед към вратата, в чиято рамка беше застанал Ал. Тогава кимна и каза:
— Мисля, че разбирам.
Кършейки нервно ръце, Роберта също погледна към Ал.
— Ал толкова се е променил. Всеки би се изненадал от вида му.
Лийла се беше посъвзела и се стараеше да седи изправена. Тя си налагаше да не поглежда към момчето и се опитваше да възвърне достойния си вид.
— Трябва да ни извините всички, капитане — каза Ангъс кратко и властно. Той изглеждаше доста напрегнат, когато се обърна към доктора. — Не ни посещават често офицери на Северните щати и ние предположихме, че има някакви проблеми. И когато видяхме… ъъъ… видяхме… имам предвид Ал…
Момчето незабелязано се беше вмъкнало в хола, искрящите му бели зъби се открояваха на мръсното лице, разтеглено в усмивка. То се извини, повдигайки рамене:
— Съжалявам, вуйчо Ангъс, но писането на писма не ми е толкова присърце, а и без друго нямаше да мога да ви изпратя писмото.
При тези думи на момчето вуйчото потрепна леко, докато жена му го наблюдаваше с неприязън, като не пропускаше нито едно негово движение.
— Добре, Ал, добре — успя да каже накрая вуйчо Ангъс. — Времената са тежки.
Роберта си усмихна притеснено.
— Капитане, вероятно смятате, че се държим като глупаци.
— Съвсем не — убеждаваше я Коул учтиво, въпреки че едва сдържаше усмивката си при вида на момчето.
Ангъс направи няколко крачки и застана така, че Коул да не вижда хлапето.
— Надявам се, че ни вярвате колко сме ви благодарни, задето доведохте момчето при нас. Не ми се ще да мисля какво можеше да се случи, ако не бяхте вие.
— Действително, сър — отговори Коул. — Ал се беше сдърпал с няколко войници, когато се появих аз.
— О! — Лийла почувства липса на въздух и ускори движението на ветрилото си. Ангъс веднага се обърна към жена си.
— Добре ли си, майко?
— Да — каза храбро тя. — Вече съм по-добре.
Ангъс отново се обърна загрижен към момчето:
— Имал си неприятности? Всичко… наред ли е?
— Разбира се, ако ме бяха оставили, щях здравата да натупам сините! — репчеше се Ал и размахваше малкия си юмрук. Вуйчо му го погледна изпод вежди.
— Хайде бе — изръмжа той. — Радвам се, че нищо не ти се е случило. С това въпросът е приключен.
Ал се усмихна лукаво.
— Не съвсем.
Всички с изключение на капитана насочиха поглед към него и затаиха дъх. Хлапето се ухили широко.
— Роберта покани доктора за обяд.