— Наистина сега нямам време за теб, Минди. Най-напред трябва да намеря Алена и Глинис.
Когато Питър дотича, Коул му заповяда веднага да впрегне кабриолета и заедно с Оли да претърсят околностите.
— Повикай всички мъже, които видиш, а на връщане минете и през „колибата“ да провериш дали междувременно мисис Лейтимър не е отишла там.
Когато Питър излезе, Коул закрачи нервно напред назад. Блъскаше си главата къде ли може да е Алена. Глухо думкане го накара да се обърне. Видя Минди, която упорито блъскаше с малките си юмручета по масата. Детето веднага престана, когато видя, че Коул я погледна. Тя направи някакво движение, като че ли люлее нещо в ръцете си. Веднага след това посочи с пръст към стълбата, а с другата ръка имитираше, като че ли бута някого пред себе си. Коул поклати глава и се опита търпеливо да обясни на малката.
— Моля те, Минди! Сега нямам време за игра, а огледалото също не искам да гледам. Разбери най-после, че първо трябва да намеря Алена и Глинис.
Момиченцето кимна бързо, след това посочи към себе си и повтори същите жестове и движения. За да прикрие раздразнението си, Коул застана до прозореца и загледа мрачно навън.
Ударите по масата започнаха отново и продължиха, докато Коул не издържа. Искаше ядосано да се скара на момиченцето, но когато видя обляното й в сълзи личице, всичкият му гняв се изпари.
Минди беше поставила разперените си ръце на масата. Спомняше си как я бяха замъкнали зад един храст и й бяха забранили да издаде и най-слабия звук. Чу как изгърмя пушка и баща й бавно рухна на земята. Видя и майка си, която крещеше отчаяно, докато мъжете с нашарени червени лица я измъкваха от горящата къща. Никога нямаше да забрави и глухия шум на лопата, която удари чичо й по главата, и той се свлече в трапа. После се появиха Алена и малката Глинис, изчезващи зад огледалната стена. Крайно време беше да прекъсне дългото мълчание.
Устата на Минди се отвори. Устните й се раздвижиха и потрепериха в безсилен опит да произнесат думи, превръщащи се постепенно в ридания, които разтърсваха тялото й.
Коул заобиколи масата и взе детето на ръце. Изведнъж му се стори, че чува до ухото си неясен шепот:
— Татко! Мамо! Мамо!
Ръцете на Минди се вкопчиха в косата на Коул от двете страни на главата му. Устните й се раздвижиха конвулсивно, докато с големи мъки се отрониха думите:
— На! На! Аиниа! Аиниа!
— Алена?
Главичката закима усърдно:
— Ние! Ние! Ние!
— Глинис?
— Коул! Ела! — Думите с мъка се изтръгваха от устата на момиченцето, докато сълзите течаха като река по бузите му. — Коул! Ела! Бързо! — Тя пусна косата му и отново го задърпа силно за ръката.
Постепенно на Коул му стана ясно, че Минди знае къде са Алена и детето и през цялото време се е опитвала да му го каже. Той покорно се остави малката да го води през стаята на Роберта пак към огледалната стена. Минди постави разтрепераните си ръце върху огледалата и промълви:
— Врата! Врата!
— Зад огледалата има врата и Алена е влязла там, така ли?
Минди закима енергично.
— Ние! Ние! Инис! — избухна тя в плач и заудря с юмручета по огледалото.
Коул заопипва ръбовете на огледалата.
— Ар Ар Арт! — продължи да заеква Минди и Коул внезапно се сети, че докато търсеше Алена и детето, никъде не беше зърнал икономката. Мисис Гарт!
Коул започна основно проучване на огледалата. Никъде не се виждаше и следа от панти или шарнири, но когато дръпна спускащите се от двете страни на огледалата кадифени завеси, забеляза в горния ляв ъгъл няколко размазани отпечатъка от пръсти. Той леко натисна на това място и вратата се открехна. Натисна още по-силно. Процепът бавно се разшири.
— Когато дойдат Саул и Оли, доведи ги тук, Минди. Покажи им тази врата.
Минди кимна, че е разбрала.
— Мини, Аиниа и Инис, обича — каза тя с видимо усилие.
Коул се усмихна нежно.
— И аз ги обичам, малка моя. Тебе също!
Очите на момиченцето блеснаха. После то се обърна и изтича чевръсто от стаята.
Коул взе една лампа от нощното шкафче, запали я и заслиза по извитата стълба. Ако долу го чакаха врагове, щяха да видят лампата и да го издебнат. Но без лампа рискуваше да си счупи врата. Една стъпка на криво и би се сгромолясал с главата надолу в неизвестността.
Коул слизаше стъпало по стъпало, бавно и предпазливо, сякаш в най-мрачните дълбини на ада. Когато достигна до дървената врата, видя, че през широката цепнатина блещука мъглява светлина. Коул намали фитила на лампата си и започна да се промъква натам. С опипване той напредваше по стръмния хлъзгав коридор. Спря за малко да разгледа купищата сандъци и стоки и нямаше нужда от много време, за да се досети откъде са. После погледът му попадна на малка странична пещера, която приличаше по-скоро на килия. Вътре се виждаше сгушена човешка фигура с много познати очертания. Коул разбра, че е намерил това, което търсеше.