— Сериозно ли мислите, че можете да ни държите затворени колкото си искате? — попита недоверчиво Алена. — Проявете малко здрав разум, мисис Гарт!
— Мисис Гарт! Мисис Гарт! — иронично изимитира тя гласа на Алена. — Как мразя това име! Мисля, че вече е време да ме наричате мисис Лейтимър!
Алена беше изненадана. Тя погледна със съмнение жената. Но след това беше неин ред да покаже острия си език.
— Наистина ли? Да не би малкото ви име да е Роберта?
— Не ме разбирате правилно, Алена — отвърна жената с присвити от омраза очи. — Никога не съм била омъжена за Коул. Аз съм неговата мащеха, втората жена на Фредерик Лейтимър!
Едно тъмно предположение постепенно се превърна в сигурност. Разбира се! Кой би могъл да познава по-добре тайните на къщата от човека, който я е строил? Очевидно никой не е имал понятие за скритата врата в стаята на Роберта, която по-рано е принадлежала на Тамара Лейтимър.
Чак сега много неясни неща, подозрения и загадки се подредиха в главата на Алена.
— Значи вие бяхте тази, която шеташе из къщи и искаше да ме уплаши до полуда? — попита Алена и презрително се изсмя. — За съжаление ударихте на камък. Не се оставям толкова лесно някой да ме подплаши. Наистина ли смятахте, че ще побягна заради вашите глупави номера? Или смятахте, че можете да ни скарате с Коул, изгаряйки роклята ми и хвърляйки седлото на коня му във водата? Трябва да ви кажа, мисис Гарт, че всичко това беше наистина глупаво и наивно! Не успяхте да уплашите дори и Минди. Вие сте просто смешна, както и вашият приятел Жак!
— Глупачка сте вие! — отвърна разгорещено жената. — Да бяхте се запилели на някъде, докато още беше време. Или по-добре изобщо да не бяхте идвали тук! Със своето униние и пиянство Коул ми беше в ръцете, без да подозира нищо. Някой ден щеше да му се случи нещастие и някой нямаше да се учуди. Тогава отново щях да стана господарка на тази къща, която е мое неоспоримо право. Но след това се появихте вие и провалихте всичките ми планове! А накрая дори ви хрумна безумната идея да правите от моята къща болница!
— Всъщност вие сте се страхували най-вече от това, че вашето разбойническо гнездо може да бъде разкрито, когато започне преустройството — отвърна спокойно Алена. В гласа й дори се чувстваше известно разбиране. — А тогава щеше да се наложи да бягате и сигурно рано или късно щяха да ви хванат. — Тя посочи с глава към купищата сандъци и бъчви. — Не знам от колко време я играете тази игричка във вашето убежище, но ме интересува едно: как успяхте да организирате всичко това? Параходите сигурно хвърлят котва непосредствено пред входа на пещерата и вие ги разтоварвате нощем. Но какво става след това с тях? Изгаряте ли ги, или ги потопявате?
Тамара се усмихна самодоволно.
— По малко и от двете, мила моя. Но в нито един от случаите няма останали живи свидетели!
Няма останали живи! Тези думи се стовариха като удар върху Алена. В съзнанието си тя видя блясъка на ножовете и рухването на хора под безмилостната стрелба на пушките. Спомни си един подобен случай близо до Ню Орлиънс. И тогава нямаше останали живи, а тя, Алена Макгарън, беше обявена за виновна като организатор на това клане! По някакъв начин Роберта се беше добрала до парите, които Алена беше открила у Брайър Хил и които отнесе убиецът на лейтенант Кокс. По-късно същите пари се бяха появили тук. Може би бандитите бяха съвсем наблизо. Студени тръпки минаха по гърба на Алена, когато огледа малко по-внимателно Тамара. Тя беше стройна, и не много висока. В полумрака изглеждаше значително по-млада, отколкото беше в действителност. С една подходяща перука можеше спокойно да се представи, и то с успех, за прословутата крадла и убийца Алена Макгарън. Може би именно тя беше пробола с ножа си лейтенант Кокс?
— Наистина събудихте любопитството ми, Тамара — каза Алена, като се опитваше гласът й да прозвучи безстрастно. Може би по този начин ще успее да изтръгне от тази жена отговора, който да потвърди подозрението й. — Както виждам, ние двете сме били принудени да играем по един и същи начин в различни маскаради, когато се е касаело до оцеляването ни. В известно отношение си приличаме. Преживели сме много и винаги досега сме успявали да измъкнем главата си от примката. И най-важното — винаги сме постигали целта си. Роберта беше по-различна. Тя непрекъснато мамеше, беше лукава, и коварна. Аз държах Коул вече здраво в ръцете си, но тя ми го отмъкна под носа. Преди известно време открих, че е откраднала пари. Но те не са били на Коул. Мисля, че са били ваши. Права ли съм?