— Тая кучка! — изсъска Тамара. — Беше открила тайната врата и бърникаше навсякъде, когато тук нямаше никого. Беше разбила сандъка, в който си държах парите, тук, в тази килия, и беше отмъкнала всичко, за което се бях блъскала толкова време! Когато искаше да ги скрие, градинарят я изненада и тя го премахна.
Тамара не обърна внимание, че Алена се задъха от ужас, а продължи да говори, пръскайки жлъч и отрова:
— Този тип също се опитваше да ни шпионира, но плати за това с живота си. Когато искаше да й отмъкне половината от парите, Роберта започна да му прави мили очи, дори легна с него, за да го омотае. В моето легло с този вонливец! — Тамара беше извън себе си от яд. — Бях от другата страна на огледалата и видях всичко. После Роберта накара градинаря да изкопае сред розите един трап, в който да скрият парите. Тъпакът не подозираше, че копае собствения си гроб. Роберта се промъкна до него изотзад и му разби черепа с една лопата. След това зарови трупа и отнесе моите пари в „колибата“, където ги скри в комина на камината. Взех си ги оттам след няколко дни, но мръсницата беше успяла да изпрати някъде над двадесет хиляди долара. След няколко седмици забеляза, че е бременна, и ме попита мен, нейната икономка, дали не познавам някого, който да й махне детето. Пратих я при една мърлява шарлатанка, която абсолютно нищо не разбираше от занаята си. Това беше краят на Роберта. Страшно хитро наистина се отървах от нея. Точно така — страшно хитро!
Алена отново охлади брадата на Коул с мократа кърпа и попита уж между другото:
— А какво смятате да правите с нас?
Тамара се усмихна с ненавист.
— Вие, мила моя Алена, няма да бъдете нищо повече от бавачка на детето, докато не успея да се утвърдя като негова баба в този дом. Ще управлявам къщата, както аз си поискам. Но във всички случаи никакви стени няма да се събарят!
— Не смятате ли, че и Коул има думата по въпроса? В края на краищата къщата е негова!
— Къщата е моя! Аз съм я проектирала и обзавеждала до най-дребните подробности! — Тамара се изкиска злобно. — Коул много скоро няма да го има. Ще умре в следствие на някакъв нещастен случай, а аз ще се погрижа трупът му да бъде идентифициран според закона, за да може детето му да го наследи. Ще направя всичко възможно да ми възложат настойничеството, когато вие изчезнете.
Вледеняващ ужас обзе Алена. Тя остана за известно време мълчалива, докато успя отново да придаде на гласа си спокойна, дори приветлива интонация.
— А тази пещера? — попита най-после тя. — От самото начало ли влизаше във вашите планове?
— Разбира се! — отговори Тамара. Очевидно много се гордееше със своята хитрост. — Фредерик беше така погълнат от своите пациенти, че изобщо не забеляза съществуването на пещерата. Отначало си я представях като резервен изход в случай на нападение. Никак не ми се щеше да бъда заклана от кръвожадни индианци. Докато строях къщата, Фредерик не се скъпеше с парите, но когато му избягах, ме лиши от наследство. Вашата дъщеря сега е законна наследница на цялото имущество на фамилията Лейтимър, но е още пеленаче. Ще се погрижа по-нататък да бъде като восък в ръцете ми. Така че не се смятайте за незаменима, Алена Лейтимър! Много лесно можете да бъдете заместена и тази, която ще ви замести, ще бъда аз!
— Виждам, че сте помислила за всичко — каза Алена привидно спокойно, докато сърцето й щеше да изхвръкне, а челото й се къпеше в студена пот. Това, което тази жена смяташе да прави с Коул и детето, я плашеше до смърт. — Кажете ми, Тамара, защо просто не си останахте тук, при съпруга си? Тогава всичко това щеше съвсем законно да ви принадлежи и нямаше да има нужда да кроите такива сложни и рисковани планове, да играете в този дълъг и мъчителен маскарад.
Тамара възмутено тропна с крак.
— Фредерик виждаше в мене само заместничка на майката на сина му, но аз исках много повече. Слава и богатство! Наистина беше доста богат, но нямаше никакво желание да живее така, както се полага на неговото положение — да блести, да дава големи празненства. Тогава в живота ми се появи друг мъж. Беше красив и имаше невероятен чар. Е, наистина беше картоиграч, но какъв блясък имаше около него! Влюбих се до уши! О, трябваше да ни видите заедно! Какъв фурор предизвиквахме по цялото течение на реката, чак до Делтата! Ала после дойде детето. Беше от Фредерик, защото бях вече бременна, когато го напуснах, но накарах Хари да повярва, че е от него. Даже и моето дете не знае до днес, че Хари не е истинският му баща. Хари и аз обирахме картоиграчите по големите параходи. Давах му тайни знаци за картите на другите играчи. Всъщност той нямаше голяма нужда от това, защото можеше да измъкне от ръкава си каквато карта си поиска, но искаше да играе на сигурно.