Тъкмо излязоха на терасата пред голямата къща, когато Оли, Брегър и шерифът пристигнаха с една кола, пълна с пленени пирати.
— Измъкнахме се! — успокои Коул изумените мъже, които веднага ги заобиколиха. — А както виждам, и вие сте свършили добра работа.
За повече думи не остана време. Високи пламъци пълзяха по почти отвесния бряг на реката, на чийто връх се намираше къщата. Силен гръм заглуши рева и бушуването на пламъците, когато покривът на западната кула избухна. След малко гредите се сгромолясаха сред дъжд от искри и огънят се издигна високо в небето. Прозорците на къщата се нажежиха първо до червено, а после до ослепително бяло и стъклата се пръснаха. Огнени езици плъзнаха навън и заблизаха тухлените стени.
Брегър сграбчи ръката на Коул и посочи нагоре. Една странна фигура се гърчеше в страховит танц зад перилата, които обкръжаваха покрива на къщата. Дълга черна коса се развяваше около бледо лице. Жената беше в кървавочервена рокля. Поразените зрители започнаха да мълвят името на Роберта, но оцелелите от пламъците в пещерата познаваха това лице. Не беше Роберта, а Тамара, която крещеше и размахваше ръце, сякаш призоваваше нощното небе на помощ. Тя погледна надолу и видя побелелите лица, вдигнати към нея. Простря ръце и пискливият й вой се извиси сред морето от бушуващите пламъци.
— Лейтимър Хаус е завинаги мой! Никой не може да ми го отнеме! Никой от вас няма да го притежава!
— Полудяла е! — каза някой до Коул. Той се обърна и разпозна Мартин Холваг, шерифа.
В този миг нова огнена буря обхвана къщата — по-бяла и по-гореща от всичко предишно. Покривът хвръкна нагоре, сякаш повдигнат от някаква гигантска ръка. След това се сгромоляса и на присъстващите им се стори, че дочуват див, езически смях, който нощният вятър отнесе на крилете си.
Когато Коул и Алена се оттеглиха в голямата спалня на „колибата“, най-после успяха да намерят тишина и спокойствие след всичко преживяно. През клоните на дърветата се виждаше червеникавото зарево на тлеещата къща, но това не ги тревожеше. Коул изцяло се беше отдал на удоволствието да наблюдава дъщеря си, която, както всички бебета, си играеше с пръстите на едното си краче.
След известно време Алена се доближи до него и срамежливо остави върху леглото пачка банкноти. Коул изненадано я погледна:
— Какво е това?
Нежна руменина заля страните на Алена.
— Спомняш ли си за двете хиляди долара, които искаше да ми дадеш в Ню Орлиънс?
Коул кимна предпазливо.
— Мисис Хоутърн ми даде остатъка по време на посещението си. Каза, че през всичките тези месеци е пазила парите за мен.
— Защо остатъка?
— Вече не са две хиляди. Страхувам се, че без да знам, е отклонила известна сума, за да ми купи дрехи. Затова, когато дойдох при теб, те бяха съвсем нови. Всъщност са били купени с твоите пари — обясни му малко смутено Алена.
Коул се засмя недоверчиво:
— Да не искаш да кажеш, че когато отказваше да приемеш тоалетите, които ти бях купил, в същото време си носила други, също заплатени от мен?
Алена кимна засрамено.
— Не знаех нищо за това, Коул. Можеш ли да простиш сляпата ми гордост?
— Мила моя — каза Коул, смеейки се тихо, и я притегли до себе си на леглото. — Ти направи живота ми толкова интересен, колкото никой друг не би успял. Как да ти се сърдя? Мога само да се чувствам щастлива, че ще бъдем заедно, докато остареем и побелеем.
— Докато смъртта ни раздели — прошепна Алена. Устните й се приближиха до неговите. — Не мога да си представя нещо по-хубаво.
ЕПИЛОГ
Мина един месец. Късно вечерта Коул седеше сам в салона на „колибата“. Алена се занимаваше с бебето горе в спалнята. Тишината на къщата беше нарушавана само от време на време от нейния радостен смях.
Коул застана пред прозореца и се изненада, когато погледна навън. На входната алея стоеше един самотен мъж. Изглеждаше отслабнал и изтощен. Стара смачкана шапка покриваше главата му. Той се приближи предпазливо до къщата и погледна бележката, която държеше в ръка. По някаква неизвестна причина се колебаеше да се доближи до вратата и да позвъни. Лицето му почти не можеше да се различи в сумрака на вечерта. И все пак Коул беше сигурен, че никога не е виждал този човек. Това разпали любопитството му и той тръгна към вратата, за да поговори с непознатия.
Човекът пъхна дълбоко ръце в джобовете на опърпаното си палто и се приближи.
— Какво ви води при нас, сър? Лекар ли търсите? — попита спокойно Коул.
Мъжът беше млад, може би още нямаше тридесет. В сивите му очи проблесна мълчаливо предизвикателство, когато отговори: