— По-добре ли си сега? — попита съчувствено той.
Гордостта на Алена беше наранена. Тя трудно можеше да прости на капитана, че беше видял унизителното й състояние.
— Имам да получавам още три долара от вас, янки!
— Ама разбира се! — Коул не се сдържа и се ухили. Той преброи банкнотите и ги подаде на Ал с престорено усърдие. — При почистването се представяш наистина добре, но за лекар, изглежда, не си годен. Не бях виждал досега някой, комуто да прилошава тъй бързо.
— Имате ли забележки към това как почистих апартамента ви? — попита ядосано Ал.
Коул поклати глава.
— Не.
— Тогава, моля ви, задръжте коментарите за себе си, мистър.
С тези думи Ал повлече крака към лазарета. В този миг най-много й се искаше да каже на капитана да си потърси нова чистачка, но от друга страна, парите бяха твърде лесно спечелени, тъй като Лейтимър наистина беше толкова спретнат, колкото изглеждаше. Пък и три долара бяха прекалено голяма сума, за да бъдат отказани от гордост.
През останалата част от следобеда Алена се постара да не среща повече капитана. Отмъщението беше сладко, пък било то и толкова дребно.
Когато се прибра късно вечерта върху грохналия Ол Тар, Алена заведе коня в конюшнята, хвърли му сено и овес и угаси фенера. След това се отправи към кухнята, за да сложи върху печката вода за гореща баня.
Тя лежеше със затворени очи във ваната и оставяше уморените си стави да поемат благодатната топлина, когато внезапно някой натисна дръжката на вратата. Алена бързо посегна за кърпата.
Роберта дори не сметна за необходимо да почука, а влезе направо. Носеше разкошен пеньоар от китайска коприна. Когато повдигна ръце, за да засенчи очите си от светлината на лампата, широките ръкави се смъкнаха и откриха фината бяла дантела, която обвиваше китките й.
— Чух те, когато дойде.
Алена прикриваше притеснено гърдите си с ленената кърпа. Не искаше да се сравнява със закръглените форми на братовчедка си.
Роберта нервно се разхождаше напред назад в тясната баня.
— Не можеш да си представиш какъв ден прекарах! Ужасно, просто ужасно! Казвам ти, Лени, скъпа, не зная докъде ще доведе всичко това!
Алена се приготви за дълъг разговор и въпреки че нахалството на братовчедка й никак не й се нравеше, каза с лек бъбрив тон:
— Звучи наистина ужасно, Роби. Мислех, че тази вечер ще имаш гост?
— Няма да имам! — Роберта се суетеше ядосано. — О, по дяволите! Ще ми се тези проклети янки да приключат вече с тяхната война!
— Мисля, че правят каквото могат — отвърна раздразнено Алена. Понякога се питаше за кого всъщност държеше Роберта. Досега тя само шумно се беше оплаквала от неприятностите, които й носеше войната.
— Колкото по-бързо, толкова по-добре, казвам аз. — Изразявайки лошото си настроение, Роберта скръсти ръце пред гърдите си. — Тогава най-сетне ще можем да живеем пак както преди.
— Струва ми се, че мистър Линкълн е на друго мнение по този въпрос — припомни й Алена сухо.
— Този провинциален дръвник! — Роберта кипеше. — Прилошава ми само от името му! Убийствата и мародерствата направо ме съсипват!
Алена изгледа братовчедка си с повдигнати вежди. Досега Роберта никога не беше споменавала, че е засегната вътрешно от ужасите на войната.
— Щом се възмущаваш толкова, значи има някаква сериозна причина.
— Ще ти кажа какво ме кара да се ядосвам така! Погледни това тук!
От джоба на пеньоара си тя извади една смачкана бележка и я размаха под носа на Алена, без да й даде възможност да прочете съдържанието.
— Поради някаква проклета причина капитан Лейтимър не можа да дойде тази вечер. Вместо това изпрати тази бележка.
Тя гневно размаха посланието над главата си така, че лампата се разлюля.
— Непредвидени обстоятелства! За съжаление възпрепятстван! Уф! Всички проклети янки да вървят по дяволите!
Водата във ваната беше изстинала, а и Алена се чувстваше напълно изтощена. И въпреки че съвсем нямаше намерение да защитава янките, тя искаше възможно по-бързо да се отърве от Роберта.
— Нагоре по течението на реката е имало сражение, Роберта. Лекарите бяха затрупани с работа. Цял ден мъкнах кървави превръзки и мръсни дрехи, за да бъдат свободни поне проходите в отделенията.