— Самотна „червена яка“1! — Мъжът говореше със силен френски акцент. Гласът му беше прегракнал от гняв. Черни, неспокойни очи святкаха от отблъскващото му високомерно лице и пронизваха момчето остро и презрително. Гневът му поразмина, щом разбра, че в младото момче нямаше нищо застрашително. Той се изправи със саркастичен израз на лицето — беше само с половин глава по-висок от него. Тогава прибра ножа в канията под връхната си дреха.
— Хей, новобранец, внимавай с проклетия сандък! Едва не ми разби коляното!
Ясните сиви очи на момчето хвърляха мълнии. Беше стиснало устните си до побеляване. Твърде добре бе схванало намека за своя произход. Горещо желаеше да отвърне на злобната подигравка на мъжа със същата монета. Изгледа презрително и двамата и пое здраво сандъка си.
За професията на жената не съществуваше съмнение. И макар че носеше жакет от фин брокат, шарената риза и червената кърпа на врата на мъжа издаваха, че той е един от онези подозрителни типове, които се появяваха в града, след като си бяха спечелили някъде пари по съмнителен начин.
Проститутката се ядоса от презрителния поглед на момчето. Тя хвана своя придружител под ръка и притисна пищната си гръд о него.
— Хайде, Джек, напляскай го — подкани го тя. — Дай урок на хлапака как да се държи пред изискани хора.
Едната ръка на мъжа потрепера нервно. Той се обърна към жената и я прониза с остър поглед.
— Казвам се Жак! Жак Дюбоне! Запомни това! — каза той с властен тон. — И един ден целият град ще ми принадлежи. Но засега трябва да останем незабелязани, пиленце. Наблюдават ни!
Той посочи нагоре, към капитана на парахода. Севернякът се беше облегнал на релинга на горната платформа.
— И запомни едно, миличка: не бива да дразним нашите домакини, янките. Ако хлапето беше по-голямо, със сигурност щях да се разправя с него, но то има още жълто около устата. Просто не си струва усилията, така че забрави го. Хайде да вървим!
Дрипавият хлапак наблюдаваше двамата, докато напуснаха кораба. На почернялото му от сажди лице се четеше отвращение. Такива хора бяха за него по-лоши и от янките. Те бяха предали Юга и всичко, което му беше скъпо.
Когато момчето забеляза, че капитанът го наблюдава отгоре, то хвърли бърз поглед към релинга. В очите на капитана имаше повече съчувствие, отколкото момчето беше в състояние да приеме от един янки. То не успя да се пребори със себе си и да отвърне дори с малък жест на благодарност. Офицерът му напомняше твърде болезнено за разгрома на войските на Конфедерацията в Делтата2. Не можеше да понася повече тежкия поглед на мъжа, затова грабна моряшкия си сандък и хукна по стълбите надолу към главната палуба.
Нисък равен кей, широк няколко метра, разделяше брега от реката. Това улесняваше достъпа и товаренето на долните палуби на речните параходи. Зад кея започваше крайбрежният път, който се изкачваше нагоре и достигаше до голяма складова постройка. Каменните стълбища за хора и рампи за колите водеха също нагоре. Когато момчето примъкна с усилие своя сандък до най-близките стълби, няколко конски коли с трясък преминаха надолу по съседната рампа. След кратката заповед на един запотен сержант няколко войници на Северните щати скочиха от колите и се отправиха към парахода. Момчето хвърли неспокоен поглед към забързаните янки, след това си наложи да гледа в земята и продължи бавно и замислено пътя си. Но когато стъпките на войниците се приближиха, отново го обзе безпокойство. Изглежда, идваха право към него. Да не би да знаеха нещо? Буцата в гърдите му растеше, докато първият войник, последван от останалите, премина с тежки стъпки по рампата. Момчето се огледа бързо и видя, че войниците хващаха по двама сандъците, които бяха натоварени на палубата, и ги отнасяха към колите. „Трябва да изчезвам от очите на янките“, каза си момчето.
Когато стигна до крайбрежния път, то съзря огромна камара бъчви и побърза да застане така, че бъчвите да бъдат между него и погледите на янките. След това се скри зад постройката на склада. Големи черни петна грозяха паважа, с който беше покрит пристанищният площад. Опушени складови бараки, подсилени на места с нови греди, напомняха мъчително за хилядите бали памук и бъчви с масла, които гражданите на Ню Орлиънс бяха подпалили, за да осуетят попадането им в ръцете на победителите. Повече от година беше изминала, откакто флотата на Фарагът беше принудена да се предаде, и мисълта, че отсега нататък ще трябва да живее сред враговете, беше за момчето доста неприятна.