— Мръсни дрехи! — Роберта се нахвърли като ястреб върху тези думи. — Лени! Да не искаш да кажеш, че присъстваш, когато събличат мъжете!
Засегната от смисъла, който Роберта търсеше в думите й, Алена отвърна рязко:
— Никога не съм виждала гол мъж! И недей постоянно да ме наричаш Лени! Знаеш много добре колко мразя това име!
— Ако намираш, че Ал звучи по-благоприлично — моля! — каза Роберта превзето и въпреки нетърпеливия поглед на Алена се отпусна на една табуретка до ваната.
— Толкова дяволски важно ли е именно Коул да се грижи за хората? Няма ли там други лекари?
— Има — призна Алена. — Но днес всички бяха необходими.
Роберта чувстваше нарастващия гняв на братовчедка си и побърза да смени темата.
— Трябва да си научила много неща за капитан Лейтимър.
— Чувала съм само какво говорят другите лекари за него.
— Ти ги подслушваш тайно? — Роберта се наведе по-близо до нея.
Алена кипна.
— Ами! Просто не съм глуха, нищо повече. На тях им е абсолютно безразлично дали някой ги слуша.
— Разкажи ми повече за Коул — настояваше Роберта. — Богат ли е? Много богат?
— Нямам представа — отговори бързо Алена. — Знам само, че може да си позволи да ми плаща по три долара на седмица, задето му чистя апартамента, и че никога не му липсват пари.
— Защо не си ми казвала, че чистиш апартамента му? — Роберта замислено издаде устни напред. — Обзалагам се, че татко не знае нищо за това.
— Не мога да си позволя да откажа три долара за няколко часа работа — каза Алена предизвикателно. — А и в това няма нищо лошо, защото той не е там, когато отивам аз.
— Искаш да кажеш, че те пуска сама в апартамента си?
— Защо не? През целия си живот не съм откраднала нищо.
— Но той не може да знае това!
— Въпреки всичко ми повери ключа си.
— Ключ? От жилището на капитан Лейтимър? — Любопитството на Роберта растеше с всеки изминал миг. — Но как успяваш да се справяш в лазарета, а после да чистиш и квартирата му?
— След работа, когато той има нощни дежурства. Живее наблизо и нямам много път дотам.
— И къде живее капитанът? — осведоми се Роберта със сладък гласец.
Алена я погледна злобно. Приятелски усмихната, Роберта я предупреди:
— Ако не ми кажеш, Лени, ще съобщя на татко, че чистиш квартирата му. Това със сигурност няма да му хареса. Нищо чудно да ти забрани да ходиш там.
— Не знам какво си си наумила, Роберта — предаде се по-младата девойка. — Но ми е все едно. Щом непременно искаш да имаш капитан Лейтимър, вземи си го.
— Къде живее той? — попита Роберта задъхано.
— Жилищната сграда „Понталба“ — каза с въздишка Алена и сви рамене. — Но за всичко друго ще трябва да питаш сама любезния капитан.
— Не си особено мила с мен — нацупи се Роберта. — Винаги си се заяждала и си ме мразила. Сега ще си получиш заслуженото, щом си толкова подла!
Роберта помълча известно време, но когато усети, че цупенето й не прави впечатление на Алена, промени тактиката.
— Ще питам капитан Лейтимър кога ще дойде тук.
— Да дойде тук? — Алена се изправи във ваната и уви кърпата по-плътно около себе си.
Роберта знаеше, че е улучила в целта. Започна да играе ролята на невинен ангел.
— Но аз не ти ли казах, Лени? Той пише, че ще направи всичко възможно да дойде другата седмица, ако поканата е все още в сила. — Гласът й придоби леко заповедническа нотка: — Затова му предай, че го очакваме в петък. Татко каза така!
Алена сбърчи нос и пое дъх, сякаш й замириса на изгоряло.
— Всъщност какво харесваш в този янки?
— Всичко — изстреля Роберта със звънлив смях. — И най-вече това, че е една възможност за измъкване от тази смрадлива дупка! — С грейнали очи тя се наведе напред. Думите й звучаха така, сякаш издаваше съкровена тайна. — Казах ли ти, че писмото беше адресирано лично до мен и подписано просто с „Коул“?
Извън себе си от радост, тя обгърна коленете си с ръце и започна да се люлее напред назад.
— А, така ли? — измърмори кротко Алена. Тя облегна единия си лакът на ръба на ваната и положи брадичка върху дланта си. Знаеше прекрасно какво ще да последва сега.
— Как ме гледаше само! — въздъхна Роберта с полузатворени очи, отдадена на сладкия спомен. — И то пред татко! Ти също го видя, нали? — Тя не обърна внимание на отегчения поглед на Алена и продължи да бърбори: — О, Коул е истински мъж! Но ти казвам, Лени, аз ще завъртя този дългокрак янки на малкия си пръст!
Тя се изкикоти, очарована от себе си, и се надигна. Игриво подритна обшития с дантела ръб на пеньоара си, преди да напусне с танцова стъпка тясното помещение.
— Ще бъдеш ли така добра да затвориш вратата? — подвикна ядосано Алена след нея.