Писклив смях насочи вниманието му към един нает файтон. Жак Дюбоне се суетеше наоколо и помагаше на своята спътница да се качи в него. Докато файтонът бързо се отдалечаваше от района на пристанището, момчето се загледа подире му не без завист. То нямаше пари, за да си позволи подобно пътуване, а разстоянието до къщата, където живееше вуйчо му, не беше малко. Освен това по пътя дотам щеше да срещне още много янки.
Това, че виждаше навсякъде сините униформи на янките, го потискаше. След падането на Ню Орлиънс то не беше идвало в града и се чувстваше като чужденец. Никога преди на брега на реката не беше царяло подобно оживление. Войниците мъкнеха постоянно провизии към складовете и лодките. Гъмжеше от цветнокожи пристанищни работници. Потта се стичаше на реки от мъжете, които работеха в задушната горещина.
Груба псувня накара момчето да отскочи бързо встрани. Изчаквайки, то видя как един впряг от шест коня прекоси пристанищния площад. Конете бяха покрити с пяна, и теглеха кола натоварена до горе с бурета. Мъчителят на конете изруга още веднъж и стовари камшика си върху яките гърбове на животните. Тежките им копита избиха искри от паважа, когато се напънаха още по-силно.
В желанието си да отстъпи от пътя на конския впряг, момчето беше направило няколко крачки назад и без да усети, беше попаднало сред група войници от Севера, които стояха без работа. Опомни се едва когато един от тях се провикна носово:
— Хей, я виж ти! Селяндурчето е дошло на гости в големия град!
Малкият южняк се обърна и изгледа четиримата войници със смесица от любопитство и неприязън. Най-старият от тях едва беше достигнал мъжка възраст, страните на най-младия бяха още покрити с мъх. По-възрастният се надигна и подаде празна бутилка от уиски на един от другарите си. С леко разкрачена стойка и палци, пъхнати в колана, той заоглежда отвисоко слабото хлапе. В погледа на момчето се четеше страх.
— Какво правиш тук бе, селяндур? Искаш да видиш големите лоши янки, а? — запита високомерно войникът.
— Нне, сър — заекна момчето нервно с треперещ пресипнал глас. Изненадано и уплашено от неочакваната среща, то местеше погледа си от един войник на друг.
Те бяха доста пияни. Униформите им бяха в окаяно състояние. Изглежда, се чудеха с какво да убият времето си, за да прогонят скуката. Вниманието на момчето беше изострено до край. То трескаво разсъждаваше какво да стори, за да го оставят на мира.
— Трябва да чакам тук вуйчо си. Той ще дойде всеки миг — излъга то и се заоглежда, като че очакваше наистина да види своя роднина.
— Хи-хи! Хлапето имало вуйчо тук! — Войникът се ухили през рамо. След това болезнено забоде пръст в ребрата на момчето и посочи към един стоящ наблизо впряг с мулета. — Вуйчо ти да не е от онези там?
Момчето придърпа периферията на смачканата си шапка по-ниско. Под гръмкия смях на войниците то понечи да си тръгне.
— Извинете, сър — каза то и се обърна.
В следващия миг шапката му беше смъкната от главата и гъст перчем неравномерно подстригани червеникавокафяви кичури се подаде отдолу. Момчето се опита да покрие с ръце главата си, за да не се виждат косите му, и отвори уста да изрази възмущението си. Но навреме се усети и стисна здраво устни. Ядосано посегна към шапката си, но само видя как тя отново полита във въздуха.
— Боже, Боже — цвилеше войникът от удоволствие. — Виж ти, каква капела!
Друг войник пое шапката и я заразглежда с интерес.
— Хей, слушай, струва ми се, че веднъж видях един мулетар, който носеше по-хубава шапка. Да не би да е бил твой братовчед?
Момчето изтича към него, но шапката полетя отново. Беше побесняло. От гняв беше оголило ослепително белите си зъби, малките му юмруци бяха свити.
— Сини глупаци! — извика то със звучен глас. — Върнете ми шапката!
Първият войник пое отново шапката. Под шумните възгласи на останалите той обърна сандъка на момчето настрана и седна върху него. Тънките стени на плетения сандък се огънаха под тежестта му и сякаш щяха да се счупят всеки миг. Но смехът на войника премина във вик на болка, когато един добре премерен ритник уцели пищяла му, а втори — коляното му. Той се изправи с рев и грубо хвана крехкото хлапе за раменете.
— Слушай бе, плъх мърляв — изръмжа той и го разтърси. При това се наведе толкова ниско над момчето, че то едва не се задуши от алкохолните изпарения. — Сега ще ти…
— Внимание!
Внезапно момчето се оказа свободно. Вървейки назад, то едва не се препъна в сандъка. Видя как шапката му падна на земята. Тогава се затича, грабна я и я нахлупи на главата си. Размахваше юмруци около себе си, готово за бой. Когато съзря войниците, зина от учудване. Те стояха мирно, изпънати като струни. Бутилката от уиски се разби върху паважа. Настъпи тягостно мълчание. Върлинеста фигура се появи в полезрението. Мъжът носеше безупречна униформа с блестящи месингови копчета и красиви нашивки на ръкавите. Златните еполети на широките рамене показваха, че военният чин на офицера е капитан.