— Вие мой баща? — извика хлапето с пресипнал от ярост глас. — Баща ми не е бил проклет янки и кръвопиец!
Дълъг, тънък пръст се размаха пред лицето на момчето. Той почти перна върха на тесния му горделив нос.
— Слушай, синко. Тук има хора, дето няма да реагират много любезно на начина, по който се изразяваш. Обзалагам се, че биха те поставили на място. Аз ти помогнах в труден момент, но нямам намерение да се правя на бавачка на избухливи хлапета. Така че бъди по-внимателен в обноските си.
Омазаното със сажди лице на момчето потрепваше от ярост.
— Мога и сам да се погрижа за себе си.
Капитан Лейтимър го гледаше с недоумение.
— Така като те гледам, ще трябва някой да се заеме с теб. Всъщност кога си се мил за последен път?
— Вие сте най-любопитният янки, когото съм срещал някога!
— Невъзпитан малък скитник! — изръмжа Коул Лейтимър. После протегна успокоително ръка и каза: — Хващай сандъка и тръгвай с мен!
Той се насочи право към кръчмата, която беше забелязал преди, и остави зяпналото от учудване хлапе зад себе си. След няколко крачки остро му подвикна, без да се обръща:
— Хайде тръгвай, момче! Недей да стоиш там и да зяпаш!
Хлапето се запрепъва след офицера. Нахлупило здраво шапка на главата си, то се бореше с тежестта на сандъка. Коул Лейтимър се спря пред входа на дървената постройка. Момчето вървеше плътно зад него и за малко не настъпи лъскавите черни ботуши. Успя да спре рязко, когато сините очи го погледнаха въпросително.
— Имаш ли име?
Момчето започна да се озърта от неудобство. То избягваше погледа на другия.
— Все някак трябва да се казваш, нали? — попита Лейтимър с подигравателна нотка в гласа си.
Късо, нерешително кимване потвърди въпроса му.
— Ъъъ, да… Ал, сър. Казвам се Ал — смутолеви той поклати енергично глава.
Капитанът хвърли пурата си и заоглежда момчето с присвити вежди.
— Да не би да имаш нещо на езика?
— Нне, сър — заекна Ал.
Коул погледна със съмнение смачканата му шапка. После отвори вратата.
— Внимавай с поведението и прибери тази шапка някъде, само не я дръж на главата си.
Момчето направи безуспешен опит да се усмихне. След кратък поглед към гърба на северняка то намръщено го последва в кръчмата. Едрата съдържателка прекъсна своята работа и проследи двамата, които пресякоха помещението и седнаха на малка маса близо до прозореца. Изразът на лицето й не се промени, когато огледа безупречно чистата униформа на офицера и дрипавото облекло на момчето. След това, леко намръщена, тя се залови с предишното си занимание — рязане на зеленчук. Капитанът сне шапката си. Момчето с нежелание стори същото. Намести се на посочения му стол. Лейтимър не повярва на очите си, когато видя неравномерно подстригания махагоновокафяв перчем на хлапето. Почти болезнено съчувствие се изписа на лицето му.
— Кой те подстрига така, синко? — попита той. Не забеляза трепването на долната устна на момчето, а само чу дрезгавия отговор:
— Аз.
Коул се засмя.
— Вероятно имаш талант за други неща.
Отговорът беше мълчание. Момчето обърна слабото си лице към прозореца. Сивите очи едва сдържаха сълзите. Коул се направи, че не забелязва нищо и извика кръчмарката. Тя застана до масата със скръстени ръце.
— Днес има гарнели — каза тя с гърлен, провлачен глас. — Препечени или по креолски? За пиене има бира, кафе, чай или мляко. Какво да бъде, сър? — попита тя, като проточи последната дума.
Коул не обърна внимание на леко недружелюбната нотка в гласа й. Беше свикнал с това, че жителите на Южните щати се отнасяха с презрение към него и към всички войници, които носеха синя униформа. Той беше пристигнал в Ню Орлиънс, когато генерал Бътлър беше губернатор на града. По онова време неприязненото отношение на хората беше още по-силно. Генералът се беше опитал да ръководи града като казарма. Беше издал команди и укази и беше убеден, че с това ще разреши всички проблеми. Неспособен да разбере твърдоглавата гордост на жителите и да се справи с нея, той се беше провалил напълно. И наистина градът беше на крачка от бунта, когато генералът беше отзован. Към своята войска обаче той се отнасяше със същата суровост. Някои войници бяха дори обесени, защото бяха заловени и да обират цивилни граждани. Ню Орлиънс не беше град, който се управляваше лесно, особено от човек, комуто липсваше достатъчно силна воля. Заради суровото си управление Бътлър беше мразен и от двете страни, южняците обаче щяха да мразят по същия начин и всеки друг янки в неговото положение.
— Ще взема препечени гарнели и една студена бира — заръча Коул на кръчмарката. — Момчето може да поръча каквото поиска с изключение на бира.