Отговорът едва се чу:
— На няколко мили северно от Батън Руж.
Устните на капитан Лейтимър се разтегнаха в опрощаваща усмивка, когато забеляза, че момчето упорито избягва погледа му.
— Надявам се, че в бъдеще ще промениш мнението си за мен, Ал.
Момчето вдигна очи. Беше станало по-замислено, но по лицето му бързо се изписаха учудване и смущение, когато капитанът обясни:
— Моята родина е още по-нагоре по течението. Аз съм от Минесота.
От объркването му го извади внушителната фигура на кръчмарката, която се приближи до масата, като крепеше огромен поднос върху едната си ръка. Без всякакви обяснения тя постави пред тях съдове с препечени гарнели, от които се виеше пара. Последваха чиния с топли бисквити и табла със златистожълта пържена риба.
Жената едва що се беше обърнала с гръб към масата, когато момчето вече дъвчеше парче риба и гребеше припряно от гъстия сос. Коул известно време го наблюдаваше развеселен, докато прегладнялото хлапе усети погледа на офицера върху себе си. То неловко отпусна парчето риба и загреба по-бавно с лъжицата. Капитанът се засмя кратко, гърлено и се залови съсредоточено с вкусните ястия. Макар че първоначално момчето се беше нахвърлило с голямо настървение върху храната, гладът му, изглежда, бързо се засити. То продължи да ровичка без интерес в чинията си, докато Коул бавно поглъщаше гозбите и се наслаждаваше на удоволствието от всяка хапка. Когато най-сетне привърши, той се облегна назад и избърса устата си със салфетка.
— Знаеш ли къде живее вуйчо ти?
Отговорът беше бързо поклащане с глава. Коул се надигна, хвърли няколко банкноти на масата и взе шапката си. После направи знак на момчето да тръгва. Ал с готовност грабна сандъка си и забързано последва високия мъж през вратата. Трудно можеше да откаже на капитана, освен това язденето беше несравнимо по-приятно от ходенето пеш.
Затова той с мъка се запрепъва след своя благодетел с тежкия сандък на рамо, обут в огромните си ботуши. Странна двойка представляваха безупречно облеченият офицер и мърлявото хлапе, докато пресичаха площада, за да стигнат до мястото, където на сянка беше завързан дългокрак рижав жребец. Коул хвана юздите. След това се обърна и заоглежда слабия малчуган с неговия тежък товар.
— Мислиш ли, че можеш да се крепиш заедно с багажа зад мен на седлото?
— Разбира се. Отрасъл съм на кон — поизхвърли се момчето.
— Качвай се тогава! Аз ще ти подам сандъка.
Коул държеше коня, докато момчето се опитваше да стъпи във високите стремена, а когато успя, се оказа че краката му са твърде къси, за да стигне седлото.
— Нали каза, че яздиш от малък!
Ал с неудобство почувства как една силна ръка го подхваща под седалището и го повдига нагоре. Широко отворените му очи добиха смутен израз, когато другият го качи върху коня. Той ядно размаха ръце и промърмори някаква хаплива забележка. Но капитанът вече му подаваше сандъка, намести го пред момчето и каза небрежно:
— Предполагам, че досега си водил лесен живот, Ал. Ти си пухкав като жена.
Без да коментира повече, той хвана юздите и възседна коня, като прехвърли единия си крак направо през рога на седлото. След като се нагласиха, Лейтимър попита през рамо:
— Всичко наред ли е?
Ал потвърди. Коул обърна коня и пое по посока на пристанището. Беше разкошен, добре охранен кон и въпреки това допълнителният товар, колкото и да беше лек, му беше непривичен. Момчето беше прекалено гордо, за да признае, че с голям труд удържа обемистия сандък върху гладкия гръб на коня. Същевременното полагаше огромни усилия, за да избегне всякакъв допир със северняка. Всичко това правеше животното неспокойно, докато Коул накрая изгуби търпение и викна през рамо:
— Седни си здраво на задника, Ал, и стой мирен! Иначе и двамата ще се проснем на улицата! — Той се пресегна назад, хвана малката ръка и я притисна към хълбока си. — Ето, дръж се за куртката ми. Хвани се с две ръце и кротувай!
Ал колебливо изпълни заповедта и се намести по-удобно. Конят се успокои и ездата стана по-приятна. Плетеният сандък беше притиснат между двамата и ръцете на момчето го придържаха. Положението го задоволяваше. Въпреки всичко не влизаше в допир с омразната синя униформа.
ГЛАВА ВТОРА
Войната не беше причинила сериозни щети в града. По бреговете на реката битките бяха оставили следи, но в централните части обикновеният ритъм на живота, изглежда, не беше нарушен от присъствието на многобройните войници на Севера. Магазинчета и тесни сгради с богато украсени балкони се притискаха едни до други, зад изкусно изработени порти от ковано желязо се таяха добре поддържани градини, дървета красяха тихите кътчета.