След като яздиха известно време в назованата от момчето посока и бяха оставили зад себе си Стария квартал, заобиколените от малки прави алеи станаха по-широки. Магнолиевите дървета бяха обсипани с големи восъчни цветове. Тежкият им аромат се смесваше с миризмата на жасмин, лаврови дървета и чемшир. Малко по-нататък ливадите станаха по-обширни. Под високи, обрасли с лишеи дъбове се издигаха големи къщи с издадени далеч напред веранди, подпрени с колони. Коул се обърна през рамо и каза със съмнение в гласа:
— Сигурен ли си, че знаеш къде отиваме, Ал? Тук живеят богатите хора.
— Вие, янките, не оставихте много от това богатство! — Ал помръдна рамене и посочи с пръст напред. — Идвал съм вече веднъж. Трябва да продължим още нататък.
Малко по-късно той посочи път, който водеше през една пролука в живия плет към внушителна по размерите си тухлена къща.
Приземната веранда беше покрита със зидан свод. В единия край на преддверието се виеше стълба от ковано желязо с филигранно изрязан парапет. Балконът обхващаше цялата ширина на господарската къща.
Когато Коул насочи жребеца си през изкусно изкования портал и стъпи на извитата, постлана с тухли алея, усети как вълнението у момчето нарасна. Той спря коня пред къщата, скочи от седлото и завърза поводите на желязната халка, забита в един кол. После се пресегна нагоре и пое сандъка от Ал. Още не го беше положил на земята, когато Ал вече беше скочил от коня, светкавично и се беше добрал до входната врата и дърпаше с всичка сила въжето на звънеца. За капитана не остана нищо друго, освен да последва момчето с багажа на рамо като слуга.
Ал хвърли неодобрителен поглед, когато капитанът пристъпи към него. Той нетърпеливо позвъни още веднъж. От вътрешността на къщата се чуха стъпки, след което вратата се отвори и пред тях застана красива млада жена, съвсем малко по-висока от Ал. Тя погледна двамата с недоумение. Коул бързо свали шапката си и я сложи под мишница. Присъствието на офицер янки само по себе си беше доста странно, много по-странни обаче бяха умоляващите гримаси, които правеше хлапакът.
— Мадам! — По красивото лице на жената Коул не можеше да различи никакъв признак, че е разпознала момчето, и той се усъмни в достоверността на разказа му.
— Това момче твърди, че ви познава. Вярно ли е?
Жената изненадано погледна Ал и с отвращение сбърчи нос.
— Опазил ме Господ, мисля, че е станало… — Но внезапно пое дълбоко въздух и извика:
— Ал, Ал…
Под съзаклятническия поглед на момчето тя преглътна останалата част от името. Очевидно то набързо й беше прошепнало нещо.
Жената хвърляше нервни погледи ту на единия, ту на другия.
— Ал? — Тя несигурно изговори името и изглеждаше явно насърчена от потвърдителното кимване на момчето. — Но разбира се, че си ти, Ал! Ние не те… очаквахме. Мама ще има да се чуди. Казвам ти, ще загуби ума и дума, като те види!
След тези думи чернокосата красавица погледна отново към Коул и му се усмихна очарователно.
— Надявам се, че Ал не се е държал твърде невъзпитано, полковник. Мама винаги е казвала, че е много своенравен. Поведението му е просто непредвидимо.
— Капитан, мадам — поправи я учтиво Коул. — Капитан Коул Лейтимър.
Момчето посочи с палец през рамото си и каза пренебрежително:
— Докторчето там ме взе на коня си и ме докара от кораба дотук.
Очите на младата жена се разшириха от учудване, когато откъсна поглед от офицера и съзря коня.
— Господи, да не би да искате да кажете, че сте яздили двамата?!
Ал се разкашля насила и небрежно обясни на капитана:
— Това е моята братовчедка Роберта. Роберта Крейгхъг.
Коул тайно се беше полюбувал на черните й коси и тъмните очи. Бледорозовата муселинена рокля на цветчета беше с дълбоко деколте, което разкриваше налятата гръд. Като безупречен кавалер Коул удари токове и се поклони.
— За мен е чест да се запозная с вас, мис Крейгхъг.
По майка Роберта беше французойка. Горещата й кръв закипя под втренчения поглед на офицера. Войната беше отнела някои удоволствия от живота й, а тя наближаваше двадесет и втората си година и се чувстваше почти стара мома. Беше стигнала до убеждението, че без близостта на мъж момичето вехне безсмислено. Струваше й се, че бяха минали години, откакто за последен път някой мъж я беше желал, и тя намираше съществуването си отвратително скучно. Сега възможността за ново завоевание я окуражаваше. Тази възможност беше особено интересна поради факта, че щеше да се сдобие със забранения плод от редиците на омразните янки.
— Не мога да твърдя за себе си, че съм разговаряла с много войници от Север, капитане — каза тя закачливо. — Много истории се разказват за вас и все пак… — Тя замислено захапа върха на пръста си. — И все пак вие нямате вид на човек, който скита им нашите земи и плаши бедните, беззащитни жени.