Нямаше друг начин. Освен ако ги изхвърли навън — в Космоса. И макар че тази мисъл му се стори доста привлекателна, не можеше да го направи, защото тогава цялото пътуване си губеше смисъла.
След като увеличи налягането и влажността, куилите престанаха да се размножават. Те вече бяха четирийсет и седем и Грегър трябваше да прекарва по-голямата част от времето си в чистене на вентилаторите от вълната им. По коридорите и в машинното, във водата и под ризата му вилнееше бавна, сюрреалистична снежна буря от хвърчащата навсякъде вълна. Грегър дъвчеше безвкусни храни с вълна, пиеше вода с вълна, ядеше десерт с вълна. Самият той започваше да се чувства като куил.
Но на хоризонта най-после се появи светла точка. Слънцето на Вермоан започна да блести върху предния екран. Още ден и щеше да пристигне да разтовари животните и да бъде свободен да се завърне у дома в прашната канцелария, при сметките и пасианса си.
Тази нощ той отвори бутилка вино, за да отпразнува края на пътуването. То му помогна да отмие вкуса на вълна от устата си и да падне полупиян и с приповдигнато настроение в леглото си.
Но не можа да заспи. Температурата продължаваше да спада. По стените на кораба, където се бяха появили петна от влагата, вече се образуваше лед.
Трябваше да се постопли.
Чакай да видим, помисли си той. Ако включи отоплението, смагсовете ще се смалят. Освен ако не намали гравитацията. В този случай обаче четирийсет и седемте куили ще престанат да ядат.
По дяволите куилите. Беше му толкова студено, че не можеше да управлява кораба.
Той прекрати въртенето на кораба и включи отоплението. Чака цял час, треперейки от студ и подскачайки, за да си стопли краката. Отоплителната инсталация бръмчеше весело и изсмукваше горивото на двигателите, но не произвеждаше никаква топлина.
Това беше смешно! Той включи отоплението на максимум.
След час температурата беше спаднала още повече. Въпреки че Вермоан вече се виждаше, Грегър не знаеше дали изобщо ще успее да насочи кораба, за да кацне.
Тъкмо приключваше с паленето на малък огън върху пода на пилотската кабина, като използваше подходящи части от обзавеждането, когато радиото се включи.
— Сетих се нещо — чу се гласът на Арнолд. — Надявам се, че не си променил твърде рязко гравитацията и налягането.
— Че какво значение има? — попита разсеяно Грегър.
— Можеш да дестабилизираш фиргелите. Бързите температурни промени, както и тези на налягането може да ги извадят от състоянието на сън. По-добре ги провери.
Грегър побърза към помещението. Той отвори вратата на фиргелите, надникна и се разтрепери.
Фиргелите бяха будни и крякаха. Едрите гущери летяха из помещението си, което беше покрито с лед. В коридора нахлу мразовит въздух. Грегър тръшна вратата и побърза да се върне при радиото.
— Разбира се, че са покрити с лед — каза Арнолд. — Тези фиргели отиват на Вермоан I. Горещо място е тази планета. Намира се много близо до Слънцето. Фиргелите са най-добрите охладители във Вселената.
— И защо не ми го каза по-рано? — попита Грегър.
— За да не те тревожа. Освен това те щяха да си спят, ако не беше започнал да си играеш с гравитацията и налягането.
— Добре. Фиргелите отиват на Вермоан I. А смагсовете?
— На Вермоан II. Малка планетка с ниска гравитация.
— А куилите?
— Разбира се, че на Вермоан III.
— Ах, ти, идиот такъв! — развика се Грегър. — Натоварил си ме с такъв товар и очакваш аз да се справям с него? — Ако Арнолд му беше попаднал сега в ръчичките, Грегър със сигурност би го удушил. — Арнолд — заговори той много бавно. — Никакви измишльотини отсега нататък. Никакви нови идеи. Обещаваш ли?
— О, добре — съгласи се Арнолд. — Недей да се сърдиш.
Грегър изключи радиото и се захвана за работа. Опитваше се да постопли кораба. Успя да вдигне температурата до минус три градуса преди претоварените отоплителни системи да се развалят.
В този момент Вермоан II се намираше точно пред него.
Грегър почука на едно парче дърво, което още не беше изгорил, и включи системите. Насочи се към главния склад, намиращ се на орбита около Вермоан II, и тогава чу ужасен трясък. В същия момент цяла дузина уреди върху таблото показаха нули.
Той изморено полетя към машинното. Главният двигател бе спрял и нямаше нужда от големи познания, за да разбере защо. Вълната на куилите се бе натъпкала из лагерите и системата за смазване и бе спряла въртенето на охлаждащите вентилатори. Тази метална вълна беше идеален абразив за прецизно полираните машинни части. Цяло чудо бе, че двигателят бе издържал толкова дълго.