Жан-Даниел Брек
Като птица
Началото на лятото в Мариняк; сухите борови иглички, пращящи под краката; сгърчените венчелистчета на цветята, накапали по земята; оглушителното жужене на щурците сред дърветата. Търсейки пътечката, водеща към кариерата и блатото, Робин си проправяше път в гората, жълтугите деряха кожата му, пръстите полепваха в смолата. Както всяко лято, безредното никнене на всякакви растения, храсталаци и шума, почти изцяло бе скрило пътеката, която предната година те бяха проправили: утъпквана в продължение на дни по време на техните скиталчества, пътеката никога нямаше едни и същи очертания, всяко лято променяше своето местоположение, и в неговото съзнание опорните им точки вече се бяха изличили — дали този извисил се бор бе служил за ориентир миналата или по-предната година?
Робин внезапно спря, озовал се пред малко пясъчно пространство във формата на квадрат, в което на няколко места почвата съвсем леко бе хлътнала, издълбана от овални следи, сякаш оставени от някого. Той се усмихна. Дълго време мислеше, че това са следи от стъпки на някакво странно същество, движещо се в гората. Което го преследваше мълчаливо. После, един ден, беше видял как едно врабче потапя коремчето си в пясъка, може би за да се освежи и почти се беше засрамил от несвързаните си мисли.
Разпозна струпаните изгнили клони, сред които на туфички мъхът се беше прикрил: миризмата на жълтуга и смола го лъхна неочаквано и рязко. Съвсем наблизо имаше един съборен от вятъра бор, под който трябваше да се мине за да се стигне до кариерата. От най-близкия храст долетя сухо пърхане, някаква огромна черна птица неочаквано се устреми към небето. Пред него на слънцето проблясваха водите на блатото.
Беше сам.
Озадачен, Робин тръгна по черния пясък на тесния плаж. Спря за миг да събуе маратонките си, после продължи, докато навлезе във водата. Погледът му бавно се плъзна по блатото, спирайки се на всяко дърво от гората, която го заобикаляше. Нямаше никой. Къде по дяволите бяха другите? Къде бяха Жерар и Мишел? Не се случваше за първи път да вземат решение самостоятелно, без да го питат и той да остане сам, да се окаже в съвсем глупаво положение, без нищо да разбира.
„Жалък глупак! — каза тихо, почти засрамен от грубостта си. — Никой не те чака“ — продължи. Никой. Направи няколко крачки и видя на пясъка оставените следи от голи ходила. Те вече бяха идвали — сутринта и по-вероятно снощи, без да му кажат нищо, без да го предупредят; а днес, в първия ден от истинската ваканция, ги нямаше. Робин никога не се бе осмелявал да избяга от училище.
Съблече се бързо, грижливо подреди ризата и късите панталонки на една скала до маратонките, влезе във водата и заплува към центъра на блатото. После изведнъж застина, движейки едва едва ръцете си, колкото да се задържи на повърхността. Всеки момент очакваше Мишел или Жерар да изскочат от някой храст, да се втурнат към дрехите му и да ги хвърлят в блатната вода. Мишел и Жерар, които плуваха отлично кроул, и щяха за по-малко от пет секунди да стигнат до него; а той с мъка успяваше да се задържи на повърхността.
Веднъж, подтикван от техните непрестанни и почти презрителни подигравки, той бе опитал да се гмурне. От другата страна на кариерата, от една надвиснала скала, почти от десет метра височина, от чийто връх той бе полетял със затворени очи; когато бе изплувал на повърхността, бе забелязал тънката драскотина, плъзнала по глезена му; и водата, която, след като се избистри, му бе разкрила металния кол, ръждясващ на дъното.
Слънцето изтръгваше тонове светлина от вълничките, плискащи се край и пред него; той затвори очи, за да се изплъзне от техните сгрели. Бели нетна затанцуваха в тъмното кадифе под затворените клепачи. Галещата хладина на въздуха и режещият студ на водата сякаш си играеха и се караха, мъчеха се да си разпределят части от кожата по хълбоците и бедрата му; той се отпусна на преливащата от блясъци повърхност на блатото, което го тласкаше леко, заплува към неизвестния бряг. Можеше да си помисли, че се е свил в пашкул, че е затворен, изолиран от външния свят, ако не беше лекият полъх на вятъра, милващ от време на време гърдите му и пропукването на боровете, чезнещи постепенно в далечината. Черни светкавици пробягваха отвътре в самия му поглед, от бездната мрак взривове се оплитаха с тях в един нескончаем балет. И съвсем близо до себе си той долови нечие присъствие. Отвори очи. Черна сянка засенчваше погледа му. Извика от изненада, вдигна ръце, за да предпази лицето си, потъна право надолу. Когато изплува, гарванът беше изчезнал.
Робин внимателно затвори вратата на гаража, където току-що беше оставил велосипеда, отправи се към къщата. Косите му все още бяха леко навлажнени, той спря за миг, разтърка слепоочията си, разтри главата. Свила се сред боровете, от къщичката се виждаше едва-едва една съвсем малка част и за непредупредения наблюдател тя се размиваше сред дебелите стволове и килима от потъмнели иглички . Родителите му още не се бяха върнали, а той нямаше ключ. Седна на земята, загреба в шепата си борови иглички и започна да изплита венец: много леки или прекалено ронливи, игличките се изплъзваха през пръстите му и той ги захвърли далече от себе си.