Робин продължаваше да е неподвижен. Дори и да искаше да помръдне, да пропъди птицата с махване на ръката, нямаше да успее. Някакъв вледеняващ блясък припламна в очите на гарвана, човката му се надвеси над гърлото на детето като бавно, раздиращо започна да го кълве, сякаш детски целувчици, които постепенно ставаха все по-настойчиви, по-жестоки, по-болезнени. Нещо горещо се стичаше по гърдите му. Гарванът надигна човката си, потъмняла от кръвта, нададе писклив крясък и отново започна да разравя в отпореното гърло.
Плувнал в пот, той се събуди, сподави вика си. Дали наистина забеляза някакво движение отвън на клона? Този крясък наистина ли беше на птица? Целият разтреперан, той стана и отиде до прозореца. Нямаше нищо. Наведе очи. Клонът беше осеян с черно зловещи драскотини. Отново легна в леглото и забеляза, че беше разкъсал възглавницата си, вкопчвайки се в нея; няколко бели перца се бяха проснали на чаршафа. Тръсна глава. Сънуваше ли? Пред очите му перцата лека-полека потъмняваха, като че ли потрепваха, сякаш ей сега щяха да полетят. Затвори очи, отново ги отвори. Нямаше нищо. Възглавницата продължаваше да е разкъсана, но перцата бяха изчезнали.
Дали да не сподели за случилото се с родителите си? Открехна вратата на стаята, поколеба се да слезе. Долу, в хола, все още светеше. Той дочу гласа на майка си.
— … не че трябва да стои тука затворен през целия ден, не, но предпочитам повече да не играе и да не се среща с тези гаменчета. Впрочем, нали си спомняш какво се случи в лицея миналата пролет?
Не можа да долови отговора на баща си.
— Аха, така значи? Остава сега да ми кажеш, че и ти си бил същия на тяхната възраст. /Отново някакво неясно мърморене./ Не, той е бил сам на блатото, поне така ми каза и ми се стори, че не ме лъже. Просто изглеждаше дълбоко засегнат от нещо. Мисля си, че те повече не искат да се занимават с него, за щастие. И после, ако съдим по онова, което се говори, те се срещат край тази отвратителна кариера именно привечер, за да … за да…
Робин вече не слушаше упреците на майка си. Значи Мишел и Жерар бяха ходили на блатото не през деня, ами през нощта. И той вече не им трябваше, за да играят заедно.
Отново си легна. Сега беше твърде късно, за да направи нещо, но утре… но утре… Родителите му работеха и двамата през целия ден и когато се събуди, вече беше сам. Преди да тръгне, майка му бе идвала да го целуне, но той се беше направил, че спи; лицето му не бе трепнало, докато надвесвайки се над него, тя докосваше врата му с дългите си, черни коси. Той набързо изгълта закуската и се отправи към гаража. Или не, днес нямаше да ходи с велосипеда. Щеше да отиде пеша.
Взе една платнена торбичка и започна да я пълни с речни камъчета. Когато сметна, че е достатъчно тежка, се запъти към блатото. Нямаше никакви проблеми с околовръстния път. След това, на равни промеждутъци, започна да оставя пътни знаци. Към обяд стигна до горичката и там се поколеба: пътеката все още не беше добре очертана и на останалите вероятно щеше да им се наложи да гледат в земята, за да я забележат; дали съществуваше опасност да не открият неговите ориентири? Внезапно му хрумна една идея. Откривайки правилната посока, той изряза с ножа си знак върху един клон. Постъпи по съшия начин и остави знаци на още около десетина дървета, преди да стигне до мястото.
Робин повървя малко по плажа и погледна към повърхността на блатото. Под спокойните му води имаше нещо, което като че ли го дебнеше. Видя някаква черна маса, плуваща отдолу. Дали наистина плуваше? Не, това беше просто отражение на гарвана, пърхащ с криле в момента точно над него. Уплашен, той се скри зад един храст. Описвайки идеален кръг, птицата се въртеше отгоре неуморимо, надавайки от време на време остър писък. Силно уплашен, без сам да знае много добре защо, Робин се върна по пътя и се прибра у тях. — Вече се качваш да си лягаш? — М-да. — Не искаш ли да останеш с нас и да погледаш телевизия? — Не, вече съм гледал филма. Робин набързо изкачи стълбището, дочувайки с мъка откъслечните фрази от разговора, долитащ от хола. — … нарочно, за да ми противоречи… — … винаги да се надяваш, че Ще прави всичко, каквото поискаш, на дванайсет години е, в края на краищата… Той затвори вратата на своята стая, остана за миг неподвижен зад нея. Нищо. Бързо отиде до леглото, намести възглавницата в горната му част, покри я с горнището на пижамата си и за да бъде измамата изпипана докрай, грижливо намести перуката на ангелчето върху главата на импровизирания манекен. Метна отгоре завивката и се отдалечи, за да огледа резултата. Можеше да мине. Отвори тихо прозореца, скочи върху клона, спусна се по бора и изчезна. Все още бе светло, но здрачът нахлуваше на вълни. Сенките лека-полека се очертаваха сред храстите и дърветата. След като напусна околовръстния път, бързо намери оставените знаци, но много скоро му се наложи да използва джобното фенерче, за да ги открива в тъмното. Приближавайки се до горичката, той замря неподвижно, дочул някакви викове. Какво ставаше? Внимателно тръгна напред, катерейки се от време на време по дърветата, за да се убеди в наличието на изрязаните ориентири по клоните, които предния следобед беше оставил. Скоро от брега го отделяше едно единствено храстче. Някакви сенки неясно се движеха в тъмнината пред него. Приглушен вик, шум от счупена чаша, остър смях. Колкото и да присвиваше очи, нищо не различаваше. Не можеше да долови нито една свързана дума; до него не достигаше нищо друго, освен отвратителни оригвания и куркане на черва.