В експерименталната база за далечни полети в Космоса го приеха добре. Издържа с отличие изпитите. Ловък, смел, умен, той се отдели рязко от останалите. Ако те издържаха по няколко часа в различните изпитвателни камери и центрофугата, той издържаше два пъти повече. Ако те тичаха по пет километра на ден, той тичаше по десет. Иван стискаше зъби и преодоляваше умората, никога не се оплакваше, изцеждаше и последната капка сила от тялото си, без да го жали, не се страхуваше от нищо и не дружеше с никого. Уважаваха го, но не го обичаха. Отмъщаваха му за явното превъзходство, като го наричаха зад гърба му „Плашилото“. В кратките дни, когато напускаха базата и колегите му хукваха да се любят с момичета, той обикаляше по стари и забутани дюкянчета, купуваше репродукции, които поглеждаше набързо, складираше ленти с трагедиите на Шекспир, стиховете на Пушкин и Уитман, слушаше откъси от романите на Достоевски и Сол Белоу. Имаше вкус към красивите неща и стаята му, до която се отиваше по висока стръмна стълба, ги съхраняваше само за него. И то за времето, когато ще може да им се наслаждава дълго. Защото в базата всеки час бе разпределен до секунда. Учене, тренировка, учене, тренировка, учене… И овладяването на една техника, която гълташе ненаситно цялото му денонощие.
На няколко пъти заминаваха експедиции от най-добрите, а него все не го предлагаха. Бягаше до морето и се връщаше, изплакал болката си на пустия бряг. Преподавателите се страхуваха в далечното и трудно пътуване из Космоса да натрапят на групите присъствието му и странния му характер. И едва когато решиха на обещаващата много опасности, а може би и нещо друго самотна планета на Оранжевия диск да отиде сам човек, те се спогледаха и в погледите им без колебание узря едно единствено име.
Той не бързаше да извади всичките си богатства наведнъж. Знаеше, че има няколко години за пътуване. И за пълна самота. Времето носеше забрава. Първото, което изтри от паметта си, бе жестоката обида на онези, които го нарекоха Плашилото. Второто — още по-жестоката болка от думите на майка си. И последваха спомените на детството, които той заличаваше като с гума, а в открилата се белота лумна желанието му да обича и да бъде обичан. Той изпълваше полумрака на кабината си със задушаваща от нежност музика, тя му действуваше странно. В нея се люшкаше трева, чуруликаха птици, плискаше се море, топло и необятно, в пясъка се премятаха деца, девойки тичаха с разперени ръце към слънцето. Музиката го зовеше към една непозната земя, където няма скърби и никой не обижда любовта, и никой не посяга на щастието на другия, където слънцето не хвърля сянка, а е само блясък, където морето не отмива болката, а е само радост. На тихия й фон той слушаше Ромео и Жулиета, гласове на отдавна мъртви актьори, които възкресяваха драмата на двама влюбени, още по-отдавна мъртви. Думите шибаха лицето му с хладни морски капчици. „Целият свят е театър“ — шепнеше Уилям Шекспир, изравяше мъртъвци от всички времена, отравяше крале и колеше в подземията невинни деца, призоваваше вещици, качваше властолюбиви жени на престола, присмиваше им се и ги унижаваше, правеше от гробарите мъдреци и свои приятели, потопяваше кораби и спасяваше пирати, подлудяваше девственици от любов, поставяше вечни въпроси на самотни зъзнещи принцове, разтърсваше земята от вопли и от страх, и от цял ураган от чувства, събрал в едно красиво човешко лице и шута, и палача, и поета, смесил в едно любовта и омразата, смъртта и раждането. Аз видях живота, каквото и да се случва, е прекрасен, смееше се в ухото му той, а Иван потръпваше, готов да скочи в тази клокочеща бездна, разбрал колко е пропуснал там, долу, на Земята, уплашен от болезненото общуване с хората, с доброто и лошото в тях, неизпитал радостта от ласката на жена и болката от ласката на жена, неизпитал радостта от мъжкото приятелство и болката от предателството на мъж. Клокочеща бездна му поднасяше и музиката на Вагнер и той се мяташе в нея, за да се успокои по-късно с Григ, или с шума на морето в неговата раковина и да потъне по-късно във вълшебството и добротата на Андерсен и във всепрошаващото тържество на бедната Пепеляшка. Влюби се до лудост в Лусинда Бермудес, с часове наблюдаваше лицето й, излъчващо светлина и лукавство, гледаше „Голата маха“ и „Жената пред огледалото“, съвършенството им го опиваше като вино. „Сикстинската мадона“ му поднасяше невинното си лице и собствения си син, разговаряше дълго с Иван Карамазов, раздвояваше се с него, плашеше се и от брат му Митя, но, го чувствуваше близък, страдаше с мъката на Квазимодо. Той би могъл като него безнадеждно и до смърт да обича сега една Есмералда. Искаше да каже на някого от тези отдавна мъртви хора, създавали прекрасното от болката или от радостта си, той не знаеше, искаше да каже поне на някого от тях благодаря. Благодаря ви, че ми открихте с какво трябва да живее всеки човек.