Анриет вдигна и ревна:
- Ало?
- Мамо, аз съм. Жозефин се обажда...
- Виж ти... Жозефин. Като как така!
- Мамо, чете ли вестници?
- Знай, Жозефин, чета всяка сутрин вестниците.
- И не прочете ли нещо, което...
- Изчитам всички икономически новини, след което преглеждам борсовия бюлетин. В момента имам едни акции, които вървят оташч-но, обаче имам и такива, които ме безпокоят, но това е борсата, уча се.
- Ирис умря - изтърси Жозефин.
- Ирис умряла? Какви ги дрънкаш?
- Била е убита в гората...
- Говориш глупости, клета моя дъще!
- Не, умряла е...
- Моята дъщеря! Убита! Не може да бъде. Как е станало?
- Мамо, сега нямам сили да ти разказвам подробности. Обади се на Филип, той ще ти обясни по-добре от мен.
- Каза, че пишело във вестниците. Какъв срам! Трябва да им попречим да...
Жозефин бе затворила. Повече не можеше да сдържа сълзите си.
Филип излезе от банята. Тя се притисна до него и подсмръкна в ръкава на бялата му хавлия. Той я придърпа на коленете си и я прегърна силно.
- Ще се оправи, всичко ще се оправи... - шепнеше и целуваше косата й. - Не можехме нищо да сторим за нея. Тя самата се погуби...
- Не е така! Трябваше да съм с нея, не биваше да я оставям сама...
- Никой не можеше да си представи подобно нещо. Тя винаги е изпитвала нужда от нещо много велико и си е въобразила, че най-сетне го е открила. Нито моята, нито твоята любов можеха да я излекуват или да я задоволят. Няма за какво да се обвиняваш, Жо.
- Но не мога да си наложа...
- Разбирам те. Поразсъждавай обаче и ще разбереш. Аз живях дълго време с нея, дадох й всичко. Тя беше като бездънен кладенец. Никога не й стигаше. Въобразила си е, че е на седмото небе с него... - говореше й, сякаш се опитваше да си го внуши, защото и той изпитваше чувство за вина като Жозефин.
- Ортанс току-що се обади, ще поеме грижите за Зое и Александър. Обадих се на скъпата ми майка, обясних й, че ако иска да научи подробности, е по-добре да говори с теб. Нямах сили да говоря с нея...
- Свързах се с Кармен. Тя изрази желание да присъства на погребението.
Той щеше да състави списък на хората, на които да позвънят. Жозефин си помисли, че трябва да съобщи на Шърли и на Марсел и Жозиан.
- Няма да дойдат, при положение че майка ти присъства - отбеляза Филип.
- Не, обаче е редно да им кажа...
Те останаха така прегърнати дълго време. Мислеха за Ирис. Филип си казваше, че бе умряла, без да издаде тайните си, и той не знае почти нищо за жена си. Жозефин сй спомняше случки със сестра си от детските им години.
- Все още не мога да повярвам... - каза Жозефин. - През целия ми живот беше с мен. През цялото време... Беше част от мен.
Той не отговори, само я прегърна още по-силно.
Когато Жозефин се обади на Марсел, попадна на Жозиан, която бе заета да разбива майонеза, та я помоли за две секунди, колкото да приключи. Младши грабна телефона. Жозефин чу Жозиан да вика: „Младши, остави телефона!“, но той изломоти:
- Зофин! Как си?
Жозефин се ококори.
- Ти вече можеш да говориш, Младши?
- Иии...
- Много си развит за възрастта си!
- Зофин, не пачи! Тя гое небето...
- Младши! - Жозиан взе слушалката и се извини. - Не исках да спирам, за да не се спихне майонезата... Приятно ми е да те чуя, по какъв случай? Колко време мина, откакто не съм те чувала!
- Не чете ли вестниците?
- Сякаш ми остава време! В момента нямам време за нищо! Търча с дребния във всички посоки. Прави ме на луда. Разхождаме се из музеите! На осемнайсет месеца! Страхотно си прекарвам, нямам думи! Чета му всичко, обяснявам му всичко! Утре се заемаме с кубизма! А Марсел е в Китай! Знаеш ли, че бях болна? Много зле. Странна болест. Ужасен кошмар. Ще ти разкажа. Трябва на всяка цена да дойдете с момичетата у нас...
- Жозиан, искам да ти кажа, че Ирис...
- Тя никога не ми е звъняла. Сигурно сме много прости за нея.
- Тя умря.
Жозиан извика, а Жозефин долови Младши да ломоти: „Тя гое небето, тя добе, небето.“
- Ама как така, не може да бъде. Като го съобщя на Марсел, ще му увисне ченето!
Жозефин й разказа тихо. Жозиан я прекъсна:
- Недей да се самоизмъчваш, Жо. Достатъчно тежко е бездруго... ако искаш, ела вкъщи да си поплачеш, винаги си добре дошла. Ще направя чудесна торта. Коя ти е любимата?
Жозефин се разхлипа.
- Не ти е до торти сега, разбирам те, милата ми!
- Толкова си добра - не спираше да хлипа Жозефин.
- Ами децата? Те как го приеха? Не, не ми казвай. Пак ще се разплачеш...