Зое и Ортанс стояха от двете страни на майка си. Зое бе мушнала ръка в ръката на Жозефин, стискаше я толкова силно, че щеше да й счупи пръстите, умоляваше я: не плачи, мамо, не плачи. За пръв път виждаше ковчег от толкова близо. Представи си студеното тяло на леля си под покрова от бели рози и лилави ириси. Не помръдва, не ни чува, очите й са затворени, студено й е, може би иска да излезе? Съжалява, че е умряла. Но вече е много късно. Няма да се върне никога. И веднага си помисли: за татко не е имало такъв красив бял ковчег, умрял е гол, борейки се с острите зъби, които са го разкъсвали; нямаше сили да понесе тази мисъл и с ридание се притисна до майка си, която я прегърна, отгатвайки мъката, която Зое бе таила, а тя най-сетне се бе отприщила толкова бурно.
Ортанс погледна листчето, което майка й бе дала да прочете и въздъхна, поредната мамина приумица! Сякаш сега й бе до поезия. Но какво да се прави... Тя изслуша до края Моцартовия струнен квартет и когато й дойде редът да прочете творбата на Клеман Маро1, зачете с треперещ глас и тутакси се намрази:
Отдавна виждам, че съм променен...
Прокашля се и продължи по-уверено и смело:
Отдавна виждам, че съм променен, напразно е за младост да копнея -и пролетта ми отлетя от мен, и лятото ми хукна подир нея.
Любов, ти бе за мен всевластна фея, слуга ти бях по суша и море; да можех два живота да живея, повярвай, бих ти служил по-добре!
И при мисълта, че Ирис би могла да стане от ковчега, да седне при тях, да поиска чаша шампанско, да си сложи гумени ботуши като мъжете, които чистят каналите, и да ги комбинира с розова блузка „Кристиан Лакроа“, се разрида. Плачеше, бясна, изправена, с вдигнати напред ръце, сякаш се опитваше да отблъсне пороя от сълзи, който я заливаше. Кой ни е крив! Какъв мрачен спектакъл! Висим тук като някакви кретени, циврим, скупчени в дъното на зловещата крипта, оплаквачи, които слушат Моцарт и рецитират стихове. А и оня там, дето ме зяпа с тъжния си вид на дългуч смотаняк! Само той липсваше! Остава да се доближи и да...
Тя се хвърли в обятията на Гари, който я прегърна нежно, сведе глава, докосна с брадичка главата й, притисна я силно с думите: не плачи, Ортанс, не плачи. И колкото по-силно я притискаше, толкова повече й се плачеше, но риданията й, странно, сякаш изразяваха нещо ново, непознато за нея, по-нежно чувство, щастие, от което я избиваше на плач и на смях, облекчение, голяма радост, от която сърцето й се свиваше, караше я да плаче и да се смее, нещо огромно и смътно, и облекчаващо, което докосваше с върха на пръстите, беше тук и не беше, уж го държеше, а не можеше да го хване, може би сдобряване преди нова раздяла, не знаеше точно. Искаше й се никога да не спира да плаче.
Стига, баста! По-късно щеше да прави анализи, когато й останеше повече свободно време, след като приключат оплакванията, жалейките, съболезнованията, сподавени в носните кърпички, след като зачервените носове, разрошените коси си върнат предишния
вид. Тя се стегна, подсмръкна и си даде сметка, гневна, че никога не бе плакала и че й се случва за пръв път, та за капак в прегръдката на Гари, този предател под чехъла на Шарлот Брадсбъри! Тя рязко се освободи, върна се до майка си, здраво я хвана под ръка, за да види Гари, че епизодът с разнежването беше минал и забравен.