„Ще те чакам.“
Вече не беше сигурна дали ще може да изплува.
Дю Геклен видя маратонките й и излая. Тя се усмихна. Той се изправи, грациозен като тюлен, който се върти върху леден блок.
- Наистина си затлъстял, да знаеш! Трябва да се поразмърдаш малко!
Два месеца не съм тичал, не е чудно, че съм натрупал тлъстинки, обясни той и се протегна.
На етажа на семейство Ван ден Брок се разминаха с брокерка от агенция за имоти, която водеше посетител да разгледа апартамента. „Аз не бих живяла в апартамента на убиец - твърдо заяви Жозефин на Дю Геклен, - но може би не са им казали!“ След като пуснаха драгата в езерото при Компиенската гора, водолазите извадиха труповете на три жени, напъхани в чували за смет и овързани с камъни. Инспектор Гарибалди й бе обяснил, че имало два вида жертви, такива, които изоставяли на улицата, и такива, които били обект на „специално отношение“. Ирис била от „специалните случаи“. Обикновено те били „обработвани“ от Льофлок-Пинел, който след това ги „предлагал“ на Ван ден Брок, прилагайки фантасмаго-ричен ритуал за пречистване, измислен от двамата. Ван ден Брок бил в затвора в очакване на съдебния процес. Водело се следствие. Била направена очна ставка със селянина и с жената от рецепцията на хотела, и двамата го разпознали. Той продължавал да отрича, твърдял, че бил само свидетел, че не бил в състояние да попречи на убийствената лудост на своя приятел. Вечерта на престъплението успял да се измъкне от полицая, натоварен да го следи, и се качил на взет под наем автомобил, паркиран на петстотин метра от дома му. И това ако не е умишлено! - ядоса се Жозефин. - За заблуда оставил собствената си кола пред кооперацията. Полицаят се хванал на въдицата. Очертаваше се процесът да е след две-три години. Щеше да се наложи отново да преживее този кошмар...
Есента бе дошла и листата ръждавееха. Бе минала една година! Една година, откакто обикалям езерото. Преди една година ходех на посещения при Ирис в клиниката, тя бе на прага на лудостта и ме обвиняваше, че съм й откраднала съпруга, сина, книгата. Жозефин тръсна глава, да за прогони мрачния спомен на фона на черните стволове на дърветата, започнали да се оголват от първите студове. Преди година си въобразявах, че виждам Антоан в метрото. Бил е негов двойник. Пак преди година полузамръзнала обикалях покрай езерото заедно с Лука, обзета от пълно безразличие. Дъждът заваля по-осезаемо, на тънки гъсти струйки, и Жозефин ускори темпото.
- Хайде, Дю Геклен, ще се опитаме да минем между капките...
Тя сви глава в раменете, сведе очи да гледа къде стъпва, за да не се подхлъзне на някоя пръчка, и установи, че Дю Геклен не я следва по петите. Продължи да тича, притиснала лакти до тялото, напрегнала ръце, крака, цялото си същество, борейки се с вълните, закалявайки сърцето си с всяка измината крачка.
Всяка седмица Марсел й изпращаше цветя, придружени с мило писъмце, „кураж, Жо, дръж се, ние сме с теб, обичаме те“. Марсел, Жозиан, Младши, новото й семейство, което не я мушкаше с нож безмилостно в сърцето.
Спря да потърси с очи Дю Геклен и го забеляза далеч отзад, клекнал и вирнал муцуна към нещо на хоризонта.
- Дю Геклен! Дю Геклен! Хайде! Идвай! Какво правиш там?
Тя плесна с ръце, засвири любимата си мелодия от филма „Мостът на река Куай“3, тропайки и повтаряйки името му след всяко потрепване. Дю Геклен не помръдваше. Тя се върна, коленичи до него и му заговори на ухо:
- Да не си болен? Или си сърдит?
Вперил поглед в далечината, той леко помръдваше ноздри и сякаш казваше: не ми харесва това, което виждам, не ми харесва това, което се задава на хоризонта. Тя бе свикнала с настроенията му. Беше деликатно куче, отказваше да яде небелен суджук. Направи опит да го вразуми, побутна го, подръпна го. Той се заинати и не се поместваше. Тя се изправи, огледа брега на езерото, докъдето й стигаше погледа, и забеляза... мъжа, който маршируваше с военна стъпка, увит в безбройните си шалове. От колко ли време не го беше виждала?
Дю Геклен изръмжа. Очите му станаха на цепки, проблясваха като два остри кинжала и Жозефин пошушна: „Този не го харесваш, нали?“ В отговор той заръмжа още по-силно.
Не й остана време да си обясни реакцията му: мъжът бе стигнал до тях и се спря. Нямаше помен от шаловете, с които преда се увиваше, сега лицето му беше открито, бебешки закръглено, накратко казано, доста приветливо лице. Очевидно беше попрекалил с бронзиращия лосион, защото по шията му се бяха разтекли оранжеви дири. Не се е напръскал равномерно, никак не е равномерно, отбеляза мислено Жозефин, на всичко отгоре вече сме ноември, направо е неуместно.