Всеки втори петък от месеца Жозефин закарваше Зое на Северната гара. Филип и синът му Александър я посрещаха на Сейнт Панкрас. Филип беше подарил на Зое абонамент за високоскоростния влак Евростар и тя бързаше към стаята, която чичо й беше подредил в апартамента си в Нотинг Хил.
- Значи имаш собствена стая там? - беше възкликнала Жозефин.
- Имам си даже и гардероб с дрехи, за да не разнасям куфари напред-назад! Помислил е за всичко, Филип е чичо мечта!
За Жозефин тези прояви на внимание бяха доказателство за деликатността и щедростта на зет й. Всеки път, щом изникнеше някакъв проблем или се колебаеше как да постъпи, тя звънеше на Филип.
Той неизменно отговаряше: на линия съм, Жо, нали си наясно, че можеш да искаш от мен каквото пожелаеш. В ушите й звучеше доброжелателството му и тя се успокояваше на мига. Имаше желание да се потопи в топлия му глас, в нежността, която долавяше при леката промяна в интонацията, след като кажеше в слушалката: „Ало, Филип, аз съм, Жо“, но червената лампичка в ума й мигваше: „Внимание! Той е мъжът на сестра ти! Стой настрана, Жозефин!“
Антоан, нейният съпруг и баща на двете й дъщери, беше мъртъв от шест месеца. Умря в Кения, където управляваше развъдник за крокодили, собственост на китайския бизнесмен господин Уей, на когото бе станал съдружник. Работите му не вървяха, той беше започнал да пие, беше завързал странен диалог с огромните влечуги, които най-нагло отказваха да се възпроизвеждат и разкъсваха телените заграждения и гледачите. Той прекарваше нощите си, опитвайки се да разгадае посланията на жълтите очи на крокодилите. Опитваше се да завърже разговор, да се сприятели с тях. Една нощ влязъл във водата и жизненият му път приключил в зъбите на крокодил. Милен й бе разказала за трагичната кончина на Антоан. Милен, любовницата на Антоан, жената, която бе избрал да е с него в кенийското му приключение. Жената, заради която я бе напуснал. Не! Той не ме напусна заради нея, напусна ме, защото повече не можеше да кисне без работа, да се размотава по цял ден, да чака на моята заплата. Милен беше само претекст. Патерица, на която да се опре, за да продължи живота си.
Жозефин не знаеше откъде да намери сили да съобщи на Зое, че татко й бе мъртъв. Обясни, че е заминал за някаква отдалечена ферма за крокодили в джунглата, без да си вземе мобилния телефон, но скоро щял да им се обади. Зое кимаше и отвръщаше: „Значи само ти ми остана, мамо, не трябва да ти се случва нищо лошо“, и чукаше на дърво. „Не, нищо лошо няма да ми се случи, аз съм непобедима като Алиенор Аквитанска, която доживяла до седемдесет и осем години, изпълнена със сила и без да роптае!“ Зое се замисляше за миг, но отново подхващаше темата, водена от практичния си ум: „Ами ако ти се случи нещо, мамо, аз какво ще правя? Самичка няма да мога да открия татко!“ Жозефин се бе замисляла дали да не й изпраща пощенски картички с подпис „татко“, но се отвращаваше от мисълта да се превърне в измамница. Все някой ден трябваше да й разкрие истината. Удобният момент така и не идваше. Всъщност имаше ли удобен момент да съобщи на тринайсетгодишно момиче, че баща му е бил изяден от крокодил? Ортанс бе разбрала. Плака, нападаше Жозефин, докато най-после стигна до извода, че всяко зло за добро, защото баща й страдаше твърде много от своя провал. Ортанс не беше по емоциите, за нея си беше загуба на време, на сили, проява на съмнителна съпричастност, която водеше до самосъжаление. Тя имаше една-единствена цел в живота: да успее; и никой, никой не беше в състояние да я отклони от нея. Естествено, обичаше баща си, но не можеше нищо да стори за него. Всеки е отговорен за съдбата си, той беше пропуснал своя шанс и плати с живота си.