Измършавелите й ръце се показаха от ръкавите на пеньоара, стиснатата й челюст се вирна, изпънала кожата покрай устатата й, очите й горяха с неописуемата злоба на ревнива жена, която изпепелява съперницата си. От тази ревност, тази хищническа омраза Жозефин се вцепени. Тя прошепна, сякаш го осъзна едва сега:
- Ирис, ти ме ненавиждаш...
- Най-накрая го проумя! Най-накрая ще престанем да се преструваме, че сме две сестри, които се обичат! - закрещя, въртейки ярост-но глава. Внезапно понижи тон, вперила изгарящ поглед в очите на сестра си, и я отпрати със заповеднически жест. - Махай се!
- Ирис...
- Не искам да те виждам повече. Не си прави труда да идваш! Изчезвай! - натисна звънеца да извика сестрата и се отпусна на възглавницата, притиснала с две ръце ушите си, глуха за всякакви опити на Жозефин да поднови разговора и да се помирят.
Оттогава бяха минали три седмици.
Тя не разказа на никого. Нито на Лука, нито на Зое, нито на Ортанс, нито дори и на Шърли, която изобщо не харесваше Ирис. Жозефин не желаеше никой да осъжда сестра й, тъй като познаваше всичките й качества и недостатъци.
Сърди ми се, сърди ми се, че й отнех първото място, което й се полагаше по право. Не аз накарах Ортанс да разкрие всичко, не аз не спазих договора. Как да накарам Ирис да приеме истината? Тя беше прекалено наранена, за да я чуе. Обвиняваше Жозефин, че е опропастила живота й. По-лесно е да обвиняваш другите, отколкото да преосмислиш стореното. Ирис предложи на Жозефин да напише роман и да го издадат с нейното име на корицата, тя я подмами с идеята да вземе всички пари от книгата - тя беше в дъното на цялата интрига. Жозефин се остави да бъде манипулирана. Нямаше сили да се противопостави на сестра си. Не знаеше обаче къде свършваше слабостта и къде започваше подлостта. Слабостта и двуличието. Нима не се почувства щастлива, когато Ортанс заяви по телевизията, че истинският автор на „Смирената кралица“ е майка й, а не леля й? Вярно е, че страхотно се развълнувах, но то беше повече заради постъпката на Ортанс, която в нейния си стил ми доказа, че ме обича, че ме уважава, и ме обяви като писател. Дреме ми за романа. Дреме ми за парите. Дреме ми за успеха. Искам всичко да се върне по старому. Ирис пак да ме обича, да ходим на почивка двете, тя да е най-красивата, най-бляскавата, най-елегантната, искам в един глас да повтаряме: „Храс и Хрус схрускаха големия Хрис, който искаше да ги изхруска!“, както когато бяхме малки. Искам отново да стана онази Жозефин, пренебрегвана от всички. Чувствам се неудобно в новата си роля на прочула се авторка.
Точно в този момент забеляза отражението си в прозореца на кафенето.
Отначало не се позна.
Жозефин Кортес ли е тази жена?
Тази елегантна жена с красивото бежово манто с широки кадифени ревери в убито кафяво? Тази красива жена с черна лъскава коса, с фино очертани устни, със светнал, леко учуден поглед? Тя ли е? Щръкнала гордо на главата й, новата шапка предизвикателно показваше стила на новата Жозефин. Тя хвърли поглед към съвсем непознатата за нея жена. Приятно ми е да се запознаем. Колко сте красива! Изглеждате красива и свободна! Ужасно ми се иска да бъда като вас, искам да кажа, така красива и лъчезарна отвътре като отражението в прозореца. Наблюдавайки ви, изпитвам странното усещане, че имам двойник: вие и аз. А всъщност двете сме едно цяло.
Погледна колата пред себе си. Не я беше докоснала. Кубчетата лед се бяха разтопили, замъглявайки стените на чашата. Тя се поколеба дали да остави отпечатък от пръстите си по нея. Защо ли си поръчах кола? Мразя колата. Мразя мехурчетата, които гъделичкат носа ми отвътре като безброй червени мравки. Никога не зная какво да си поръчам, затова казвам „една кола“ като всички останали или „едно кафе“. Кола, кафе. Кола, кафе.
Тя вдигна очи към стенния часовник: седем и половина! Лука така и не дойде. Извади мобилния си телефон от чантата, набра неговия номер, попадна на телефонния секретар, който натъртено изговори „Джамбели“, разчленявайки сричките, и остави съобщение. Нямаше да се видят тази вечер.
Може би така е по-добре. Всеки път, щом си спомнеше скандала със сестра си, я обземаше отчаяние и силите я напускаха. Нямаше желание за нищо. Искаше й се да седне на тротоара и да наблюдава как минават покрай нея непознати, съвършено чужди хора. Задължително ли е да страдаш винаги когато обичаш някого? Това ли е откупът, който трябва да плати? Тя знаеше само да обича. Не знаеше как да накара другите да я обичат. Бяха две съвършено различни неща.