Выбрать главу

Постара се да не издаде чувствата си. Даваше си напълно сметка, че тя бе само едно развлечение за него. За женитба между нея и Джон Камерън даже не би могло да се коментира. Кати се опита да отхвърли тази мисъл от главата си. „Толкова съм глупава — повтаряше си тя, — но не мога да избягам от това.“

Джон беше с работните си дрехи. Кати протегна ръка и взе закачената си зад вратата пелерина. Самото му присъствие я възбуждаше.

— Готова съм, сър — промълви тя, останала почти без дъх.

Върху лицето му се появи весело изражение като при сподавен смях. Госпожа Бейтс, от своя страна, очевидно беше притеснена и не се опитваше да го скрие.

— Кога ще я освободите, сър? — попита тя смело.

Джон даде воля на прикритата си усмивка и добродушно прегърна старата жена през рамо:

— Не съм длъжен да ви отговоря, скъпа госпожо. Но не бива да се тревожите. Само ще заведа Кати до конюшните да види новороденото конче.

Госпожа Бейтс изсумтя в отговор и се отдръпна, за да направи път на момичето. Самата Кати беше толкова развълнувана, че ще види жребчето и че Джон е дошъл да я вземе, че усети гъдел в стомаха си и главата й се замая.

Когато стигнаха до задната врата на къщата, той взе един фенер и го запали.

— Много е тъмно тази вечер, Кати. Може и да завали.

После хвана ръката й, както бе правил неведнъж, и пръстите му нежно, но силно я стиснаха.

— Внимавай къде стъпваш — прошепна Джон. — Днес градинарите прекопаваха и тук-там има купчинки пръст.

Кати се зарадва на близостта му и проявената загриженост. Наистина ли не му беше безразлична? Тя ли бе причината за вълнението му? Не смееше дори да си позволи подобна мисъл.

Когато стигнаха до конюшните. Джон пусна ръката й. Матю, дежурният коняр, излезе отпред с фенер, очевидно дочул стъпките им.

— Аз съм — господин Камерън — извика Джон. — Дойдох да видя как е жребчето.

Матю се усмихна и отвърна гордо:

— Чудесно е, сър.

Джон се ухили, хвана отново ръката й и влязоха вътре. Матю ги гледаше и тя се почувства малко неловко. Не искаше да провали вечерта, затова не му обърна внимание и последва господаря в полутъмното помещение.

Вътре имаше само един фенер и миришеше на прясно сено и коне. Беше спокойно и тя се отпусна. Младият Камерън се обърна към Матю:

— Можеш да отидеш в къщата да хапнеш нещо, Мат. Аз ще се погрижа за него, докато те няма.

— Благодаря ви, сър — каза Матю, доволен, че ще отдъхне. — Няма да се забавя. Благодаря.

Матю изчезна по посока на къщата и Джон отново хвана ръката на Кати.

— Ела — каза той, — малкото е тук.

Те се приближиха до тъмнокафявата кобила и жребчето. Кати усети пристягане в гърлото. Изглеждаха толкова мили и отдадени един на друг, че й се стори, че се натрапва.

— Колко е красиво — прошепна тя.

— Сигурен бях, че ще почувстваш красотата на новороденото — промърмори Джон дрезгаво. — Има някакво чудо в новия живот — и добави. — Не мога да не му се възхищавам, поне аз. Ако беше възможно нещата да си останат така — промълви той унесено, потънал в някакви свои мисли.

После се обърна към нея.

— Как да наречем мъника? — погледът му беше изпитателен.

Кати се изненада, че той иска мнението й. Тя зърна дълбоко в зеленината на очите му особен блясък, като че ли отговорът й беше от голямо значение за него. Изведнъж го почувства близък, не по начина, по който го усещаше до сега, а някак много по-дълбоко, сякаш мислеха еднакво. То беше като споделяне на нещо лично, единение без оглед разликата в положение и произход.

Тя заекна и се изчерви.

— Не знам никакви имена на коне, нито как се избират — извини се тя и се почувства глупаво.

— Добре, ще ти помогна малко — отвърна Джон, опитвайки се да смекчи смущението й. — Малкото е кобилка. Това означава жена, като теб — усмихна се той. — Името на майка й е Хубав ден, а презимето Лунна светлина.

Кати пое дълбоко въздух и попита:

— Искате ли да предложа нещо, Джон?

Името му се изплъзна от устата й и прозвуча тъй естествено, като че винаги го бе наричала така.

— Да — отговори той. Очите му се усмихваха. — Иска ми се да узная как би нарекла малката кобилка.

Кати помисли малко и го погледна.

— Какво ще кажете да я наречем Утрешна надежда? — попита плахо тя.

Той се усмихна и поклати глава.

— Мисля, че мъничето вече си има име — и още по-широко се усмихна. — Ще се нарича Утрешна надежда.