Джоан Д. Виндж
Каубои и извънземни
За мамчета, които позволяват на дъщерите си да растат, докато си играят на каубои (и четат научна фантастика)
Най-вече моята:
Каръл (Ъруин) Денисън Уорд
13 декември 1921 г. — 17 март 2010 г.
Липсваш ми, мамо.
Благодарности
Много съм благодарна на непоколебимите си и подкрепящи издатели от Том Дохърти и на редактора си Джеймс Френкел от Тор, затова че ми дадоха възможност да се целя в истинската награда (тя никога не е пари); на Синди Чанг, Дженифър Епър и Дженифър Сандбърг, на NBCUniversal и на авторите на филма, затова че помогнаха на тази адаптация да изпълни потенциала си като позволиха творчески решения, които не влияят на филма, но направиха книгата много по-добра.
Много съм благодарна и на Лорънс У. Чийк за книгата му Nature’s Extremes: Eight Seasons Shape a Southwestern Land, — вдъхновяващ, лиричен портрет (и в думи, и в образи) на пустинния Югозапад, както и на Джеймс Л. Хейли, автор на Apaches: A History and Culture Portrait, и на Доди Фюгейт (и съавтори) от Музея за индиански изкуства и култура за подробните им и ясни разкази за обществото на апачите, както и за двустранно трагичната история на взаимодействията между апахите и „извънземните нашественици“ от собствената им планета…
И накрая, но не на последно място, отново на майка ми, задето ме накара да се гордея с индианското наследство на нашето семейство. Народът Ери може отдавна да не съществува, но потомците му помнят.
Джоан Д. Виндж
1
„Иска битка? Е, готово.“
„Всичките самотници — откъде се взимат?“
„Вселената е направена от истории, не от атоми.“
Пролетта дойде и премина през пустинята на Ню Мексико с неусетността на железен юмрук в ръкавица от зелено кадифе. Няколко седмици преваляваше от време на време, а след освежителните дъждове се извиваха шарени дъги. После земята смени излинелите си цветове с наметало от тучна трева. Понякога, в особено добра година, през пролетта в пустинята поникваха дори диви цветя — истинска наслада за уморените човешки очи.
Сега наметалото вече линееше и под него се показваше покритото с белези призрачно лице на пустинята — истинското й лице — безмилостно и равнодушно.
Има хора които намират покой в пустинята — например човек, който никога не е виждал друго място, или никога не е поискал да види. Има и такива, които виждат в нея възможност за забогатяване. Тук съкровищата на земята лежат най-често на повърхността, лесно се намират жилките руда — богати на сребро, на мед и особено на злато, които само чакат да бъдат изсмукани като костен мозък.
Разумен мъж, тръгнал към някое близко място с добър кон и храна, точно колкото е необходимо, както и манерка-две пълни с вода, би могъл да се зарадва, че днес не вали.
Но мъжът, когото слънцето огря на пътя над далечния ръб на едно плато, нямаше дори ботуши. От висините на небето той приличаше на петънце, проснато на прашната земя в една безкрайна празнота, необятна колкото небето над него. Панталоните му с цвета на прашната земя бяха скъсани на едното коляно. Пот и мръсотия покриваха потъмнялата му кожа и мръснорусата му коса. Голямо червено петно на скъсаната му риза без яка бележеше мястото на дълбока прясна рана на ребрата.
Върху мъжа, който изглеждаше мъртъв, се стовари тежката гореща вълна на новия ден. Той помръдна и изстена тихичко. Безмилостните слънчеви лъчи прежуриха затворените му клепачи, а кожата на лицето му се зачервяваше, сякаш седи пред бумтяща печка. Това го върна в съзнание. Мъжът отново се размърда, този път по-неспокойно.
После рязко се изправи с ужасен стон, все едно се буди от кошмар. Седеше, дишаше тежко, сякаш е тичал цяла нощ, и втренчено гледаше пейзажа наоколо с празния поглед на човек, който няма представа къде се намира и какво прави на това място.
Лешоядите, които се носеха по топлите течения над него, загубиха интерес, кривнаха с крила и отлетяха разочаровани. Заслепен от силната слънчева светлина, мъжът така и не видя птиците. И без това виждаше всичко раздвоено. Той продължи да мига, докато накрая разбра — с точност до няколко хиляди квадратни километра — къде се намира. В пустинята! Изгубен е в пустинята!