— Мили, той е пиян, просто го остави и…
— И какво!? Пие без пари, а сега ще направи на решето бара ми! — викаше Док.
Пърси се обърна към стъпалата на бара, където стоеше Док. Пиян или трезвен, Пърси имаше неестествената склонност да чува всеки, който злослови за него.
— К’во рече, Док? К’во викаш? Ела тука да си уредим дълговете!
И той направи с пистолета знак на Док да отиде при него. Док заслиза неохотно. Пърси го чакаше. Мария се опита да запази усмивката си и да успокои положението.
— Той нищо не каза, Пърси! Пор фавор, патрон! Моля ви, господин клиент! — обърна се тя към Пърси. — Какво още можем да предложим на вас и на хората ви?
Но Пърси не отделяше очи от Док, като котка, закачила мишка на нокътя си, и нямаше намерение да го пусне. Той поклати глава.
— Не, не! Искам да чуя какво каза тоя! Неблагодарен си за оборота, който ти правим, а? Ако не беше добитъкът на тате, никакви пари нямаше да минават през тоя град! Никакво месо нямаше да има на масата, а вратите щяха да са затворени и заковани!
— Не съм искал да обидя баща ти, Пърси! — Док разбра, че е преминал опасна граница, но в опита си да отстъпи, единственото, което успя да направи, е да настъпи и по другия крак келявата горделивост на Пърси.
Младежът замахна към лицето на Док и събори очилата му в прахта на улицата. Лицето на съдържателя почервеня от унижение и гняв. Той се наведе бързо да вдигне очилата си, преди Пърси да успее да ги смачка под ботуша си.
Пърси се изхили и стреля. Куршумът вдигна пушилка точно до протегнатата ръка на Док, който отскочи стреснат назад и седна на улицата. Док никога не бе използвал пистолет, дори не носеше такъв, което беше нормално за лекар от големия град, но не и за съдържател на бар в Абсолюшън. Дори Пърси знаеше, че Док се страхува от пистолети, както конете ги е страх от змии.
— Вижте му лицето? — злорадстваше Пърси. — Помисли, че ще му издухам главата!
Мийчъм се отдели от тълпата зяпачи и клекна, за да помогне на Док да си намери очилата. Съдържателят трепереше, докато се изправяше на крака — не толкова от страх, колкото от ярост. Той се качи по стълбите при очакващата го Мария. Тя го хвана внимателно за ръка и го поведе навътре.
Мийчъм си пое дълбоко дъх.
— Добре, синко — каза той и се изуми на спокойствието в гласа си, — тези хора са достатъчно уплашени от проклетите апачи и без да стреляш по тях.
Първоначално Пърси като че ли реши да не обръща внимание на думите на проповедника, но после се завъртя към Мийчъм с цинична усмивка.
— Знаеш ли, проповеднико, даде ми една добра идея… — Той огледа пияните си блюдолизци и хората, скупчили се да гледат сеир.
— Вярно, че днес не е неделя — продължи Пърси, — ама какво ще кажеш да посъберем малко подаяния за бедния човек? — Той си свали шапката, обърна я и я протегна към тълпата като купа за подаяния. Само че в другата ръка държеше пистолет, чието дуло сочеше към насъбралите се граждани. — Кой има пари? Всичко става, зелена мед или сребро, няма да придиряме!
Дулото на пистолета беше много убедително. Хората започнаха да хвърлят дребни монети в шапката, докато Пърси обикаляше от човек на човек и нареждаше като отговорник за подаянията на неделна проповед:
— Много благодарим… много благодарим… истински християнин… извинявайте, добри хора, че лошият късмет на Док ви се стовари на гърбовете…
Внезапно Пърси спря и измери с поглед единствения човек, който не посегна да му даде нещо.
— Хей! — викна той. — Ти също!
Мийчъм се обърна да види на кого говори Пърси. Беше странникът, когото остави в църквата. Мъжът явно го бе последвал. Мийчъм не знаеше откога стои, облегнат на един от стълбовете, крепящи навеса на покрития тротоар. Непознатият просто наблюдаваше Пърси като всички останали… или може би не като всички останали.
Мъжът не помръдна от мястото си. Мийчъм не се изненада. Пърси се приближи до него и насочи пистолета си право в лицето му, но мъжът дори не трепна, обгърнат от плашещото спокойствие като от втора кожа, точно както когато Мийчъм го завари в кухнята си.
— Внимавай къде насочваш това нещо — проговори мъжът, — преди да се нараниш.
Очите на Нат Колорадо не изпускаха непознатия. Този път, отбеляза Мийчъм, изражението на апача беше смъртно сериозно. Нат се изправи с пушка в ръка и застана така, сякаш пред Пърси стои гърмяща змия. Но след това нещо почти незабележимо се промени в изражението му. Нат се втренчи в мъжа, челото му стана още по-смръщено, а съмнението полека се смени с нещо друго. Сякаш го разпозна.