Джейк тръгна към чакащия го кон, загърбвайки изгубените си години, за които повече не бе прикован. Яркостта на няколкото спомена, които носеше, щеше да избледнее достатъчно, за да може някой ден да го навестяват без очите му да парят…
Небето и синята му тайна вече не му се струваха непроницаеми… не повече отколкото истинското значение на свободата. Лека усмивка заигра по лицето му, когато стигна до коня, сякаш вселената току-що бе нашепвала нещо в ухото му. Той се качи и тръгна — не погледна през рамо, нямаше нужда, докато следва към бъдещето своя дух-водач.
Силует на жена се очертаваше на фона на небето. Тя стоеше и гледаше към каньона от върха на висока скала — невидима за всеки поглед отдолу. Жената наблюдаваше Джейк, който се отдалечаваше, а около тялото й блестеше ореол от силното следобедно слънце. Тя не помръдна, докато Джейк не се стопи в далечината. Той не я забеляза, а и тя знаеше, че никога няма да я види повече. Но ако можеше да я види, щеше да срещне усмивката й.