Каквото и да видя в лицето на мъжа, Нат не предприе нищо, а Пърси явно не виждаше нищо.
Силно раздразнен, той се наведе към ухото на мъжа и прошепна достатъчно силно, за да го чуят всички:
— Ще взема да си помисля, че май не знаеш кой съм…
И тогава мъжът се раздвижи — коляното му уцели Пърси в топките, толкова бързо, че никой не успя да реагира.
Очите на Пърси се изцъклиха и той се сгъна на две, опита се отчаяно да си поеме въздух, без да има сили дори да извика.
Мъжът се обърна, мина плавно като вода през тълпата и продължи надолу по улицата. Подмина малката групичка шерифски наместници, застанали пред входа на шерифството — по съвместителство и затвор — откъдето наблюдаваха магариите на Пърси, също толкова безсилни, колкото и с всички останали.
Шерифът отсъстваше от града, но дори да беше тук, нищо нямаше да се промени. В Абсолюшън дори хората на закона не помръдваха без разрешението на Полковника — не и за да спрат сина му.
След току-що случилото се, те естествено и не мислеха да продумат на непознатия.
Пърси най-сетне се поокопити и успя да възвърне самообладанието си достатъчно, за да вдигне пистолета и да го насочи към непознатия.
— Хей! Ти! — извика той с пресипнал глас. — Обърни се!
Мъжът продължи да върви, без да му обръща внимание. Мийчъм никога не бе виждал Пърси толкова разгневен и за негова изненада, яростта на младежа растеше.
— Хей! Предупреждавам те!
Пърси стреля веднъж, предупредително, вляво от мъжа. Един от наместниците извика, посегна към рамото си и се строполи на тротоара.
Мийчъм си проправи път през тълпата и забърза към ранения, цялото му внимание беше съсредоточено върху човека, който имаше нужда от помощ.
— Уха! — изненада се Пърси със замъглената си от алкохола глава. — Това пък откъде се взе?
Докато той гледаше с празен поглед наместниците на шерифа, хората от градчето се възползваха от разсейването му и плъзнаха накъдето им видят очите.
Като че пришпорени от самото провидение, или може би по волята на дявола, шериф Джон Тагарт и главният му заместник Чарли Лайл влязоха в града на конете си и се запровираха през тълпата — тук като че ли се бе събрало цялото население на Абсолюшън.
Набитото око на Тагарт веднага мерна центъра на суматохата — Пърси Долархайд, пиян като скункс и също толкова отблъскващ. Тагарт погледна Лайл, който завъртя очи и измърмори някакво проклятие.
Цял следобед бяха яздили, защото някой бе открил двойка коне без ездачи да скитат край реката. Успяха да разберат, че конете са на Уес Клейборн и на един от синовете му, или на Люк, или на Моуз. Не успяха да проследят следите, оставени от тях, затова се отказаха да търсят откъде са дошли животните. Тагарт бе чувал много неща за тримата Клейборн — най-вече, че не зачитат много-много закона.
Скалповете на седлата на самотните коне улесниха решението им да престанат да търсят — скалповете бяха женски. Ако някой е победил бащата и синовете Клейборн в собствената им игра и е осигурил закуска на лешоядите, всички в Ню Мексико щяха да живеят по-спокойно.
Обаче присъствието на Пърси Долархайд в града означаваше само едно — дългият им пропилян ден току-що стана още по-дълъг. Двамата продължиха към кантората на шерифа.
— Проклятие! — изруга внезапно Лайл.
Шерифските наместници се бяха скупчили около Дъфи, който лежеше на земята. Проповедникът Мийчъм беше клекнал до него и се грижеше за раната му. Поне така се надяваше Тагарт, дано не му дава последно причастие. Двамата мъже слязоха от конете, без да изпускат пушките си.
— Дядо! Ти се върна!
Дванадесетгодишният Емет, внук на Тагарт, изтича да посрещне дядо си. Тагарт се опита да скрие тревогата си. Той прегърна момчето и му подаде юздите на двата коня.
Лайл отиде да разбере какво се е случило с Дъфи.
Каквото и да е станало, не искаше момчето да го види, нито да мисли много за това.
— Отиди да се погрижиш за конете, Емет.
Момчето май беше доволно, че получи мъжка работа, или поне той така я разбираше. Докато Емет отвеждаше конете, Тагарт се върна към работата на истинските мъже, която включваше проливане на кръв и смърт.
— Какво е станало тук?
Лицето на Лайл показваше, че нещата хич не са добри. Той посочи с глава Пърси, който ги бе последвал чак до входа на кантората.