Единствено черното куче, дошло заедно с непознатия в Абсолюшън, като че ли я видя и я последва. Тя крачеше бавно по тротоара, без да се приближава до мъжа, но и без да го губи от поглед.
Сенките на стадото крави, които пасяха наблизо, се удължиха. Слънцето се спускаше към хоризонта и вечерният бриз започна да поразсейва жегите.
4
Трима от работниците на Долархайд седяха около огъня и вечеряха — цял ден бяха търсили изгубени добичета, но успяха да открият едва двадесетина. Върнаха ги на място, откъдето нямаше опасност да се отдалечат през нощта. За Ед и Малкия Мики беше ясно, че Рой Мърфи няма да работи още дълго тук, ако не успее да стои трезвен достатъчно дълго, за да помни какво прави и какво не прави човек, когато работи за злобен и корав копелдак като Удроу Долархайд.
Накрая Ед каза:
— По-леко с тая каменарка, Мърфи, господин Долархайд не обича пиене на работа.
Рой вдигна поглед от почти празната бутилка и изражението му подсказа на Ед, че си е загубил времето с предупрежденията.
— Боли ме оная работа какво обича и какво не обича великият Полковник! — Почервенялото му лице се изкриви в подигравателна усмивка. — И не ми пука колко индианци е пратил на долната земя.
Малкия Мики изсумтя.
— Много не ги показваш тия зъби, когато шефът е наблизо.
Рой довърши бутилката.
— Щях да го кажа и да беше тук! Заради парите сте омекнали, момчета… от мен да го знаете.
Рой се оригна и запокити празната бутилка, която се строши в една скала.
Ед хвърли поглед на Малкия Мики, който явно си мислеше същото като него: Мърфи никога не е бил подходящ. И освен ако не е по-голям късметлия, отколкото е редно, няма да доживее уволнението си.
Рой някак успя да се изправи и се запрепъва надолу по дигата, за да се изпикае. Ед и Малкия Мики продължиха да ядат, доволни да го оставят сам да ходи по дяволите.
Рой се спря с олюляване на брега на реката, разкопча се и се надвеси над водата да се облекчи.
Звук като от срутващото се небе разбърка мозъка му, а въздухът стана твърд като камък, халоса го като огромен юмрук и той се пльосна във водата. Като че цяла вечност размахваше ръце сред облак от мехурчета и страх, но накрая успя да подаде глава на повърхността на реката, като се мъчеше да си поеме въздух. А след това просто остана без дъх…
От гледката и звуците на полето се уплаши повече, отколкото от това, че замалко не се удави. От напълно ясното небе ослепителни мълнии трещяха по земята и подпалваха всичко около себе си. Конична синя светлина се стрелкаше през дима от горящото поле. Проблясъците бяха толкова бързи, че Рой не знаеше откъде идват, нито защо. Чу виковете на мъжете край огъня, а след това писъците им, примесени с паническото мучене на кравите. Преди да осъзнае какво става, въздухът, водата и коритото на реката се затресоха, а някакви неща се показаха иззад хълма — огромни неща, чиито форми не различаваше, защото летяха към него като куршуми.
Летяха…
Водата се раздели на две големи вълни, когато нещата преминаха над водата, току над главата му. Рой изкрещя и се гмурна. Когато пак излезе, останал без дъх, реката бе спокойна и течеше както обикновено.
Той се измъкна на брега с хриптене и кашляне. Можеше само да пълзи, защото сърцето му блъскаше в гърдите така, сякаш ще се пръсне всеки миг. Рой с мъка стигна до мястото, където остави другите двама. Допълзя до върха на хълмчето и чак тогава се изправи на крака. Мигновено съжали за решението си, защото първото нещо, което зърна бе горящата топола. Ченето му увисна, когато свали очи от нея и видя овъгления труп на добиче… и още един, и още един… почти десет мъртви животни бяха проснати насред полето. Някои от тях сякаш бяха експлодирали — вътрешности, крака и глави бяха разпилени наоколо. Останалата част от стадото липсваше.
— Ед? — викна той с разтреперан глас. — Мики…?
Мъжете ги нямаше, както ги нямаше и кравите. Все едно никога не ги е имало. Коленете на Рой се разтрепериха и той седна, без да успее да затвори устата си. Мозъкът му пое колкото можа, след което мъжът припадна и се свлече на утъпканата трева.
В горещия, претъпкан затвор на Абсолюшън шериф Тагарт крепеше в дланта си една чаша кафе, облегнат на стената заедно с останалите си наместници, а на бюрото Лайл се опитваше да закърпи Дъфи.
Дъфи крякаше и шаваше като бебе, докато Лайл превързваше раните му. Нищо чудно, че проповедникът си бе отишъл, веднага след като разбра, че нито тялото, нито душата на Дъфи са в опасност. Пърси Долархайд не спираше да дава своя принос за изнервяне на обстановката, макар и иззад решетките на килията си в дъното на помещението. Дни като този караха Тагарт да се моли да оглушее. И бездруго остаряваше — на петдесет и две беше, мамка му — макар и да бе благословен със здравето на мъж, наполовина на възрастта му. В по-добрите си дни още се чувстваше така, но този не бе от тях.