Пърси Долархайд се бе погрижил Тагарт да будува почти цяла нощ — всъщност цялата. Господ знае дали затворническият фургон ще пристигне преди Удроу Долархайд. А и да пристигне, и да не пристигне, какво ни чака…
Дъфи отново изскимтя и Лайл почти му изкрещя:
— Стой мирен, да те вземат дяволите, стой мирен!
Пърси Долархайд стискаше решетките, леко поосвестен, но все още повече пиян, отколкото трезвен.
— Знаеш ли, вие сте виновни за всичко това! — каза той и хвърли изпепеляващ поглед на Дъфи. — Да оставите така да ме хване неподготвен оня…
— Аааааа! Сприиии! — нададе вой Дъфи, когато Лайл пристегна последната превръзка около бицепса му.
Хлапетата в днешно време… никакъв кураж и никакъв мозък, помисли Тагарт, имайки предвид не само Пърси, но и част от помощниците си. Не че можеше да си позволи придирчивост, предвид положението в Абсолюшън.
Тагарт се отлепи от стената. Беше твърде напрегнат, за да стои на едно място. Задели кратка мисъл за внука си Емет. Добро момче — Тагарт се надяваше да порасне и добър мъж. Но с тази работа бе трудно да опази момчето да не види или да не научи твърде много. Смътно се дивеше и се благодареше, че Емет още не е дошъл след като се е погрижил за конете.
Тагарт предполагаше, че момчето се е прибрало, а Хуанита, икономката, го е нахранила и го е сложила да спи, както обикновено. Бог да я поживи! Тя беше добра жена, която сама беше отгледала своите седем деца. Добре се грижеше и за Емет още откак майка му, единствената дъщеря на Тагарт, почина. Сигурен бе, че тя ще продължи да се грижи за момчето, дори ако някой ден се случи нещо с него… Лицето на Тагарт отново посърна и новото му настроение прогони съжалението и умората от очите му. Той отиде до стойката за оръжия и започна да раздава ловни пушки и двуцевки на наместниците си. Щеше да има нужда от всичките си хора и по-добре да са въоръжени до зъби, когато дойдат Удроу Долархайд и хората му.
Пърси ги наблюдаваше от килията си и по всичко личеше, че знае какво следва.
— Защо за ваше добро не ме пуснете още сега? Ще кажа на баща ми, че нищо не е станало…
— Само че стана! — Тагарт се обърна към него, все още с пушка в ръка, а по лицето му имаше повече примирение, отколкото огорчение. Подаде оръжието на Лайл и го попита тихо:
— Къде е затворническият фургон?
— Пътува насам… — по лицето на Лайл се четяха същите противоречиви чувства като у Тагарт.
Шерифът започна да раздава патрони.
— Трябва бързо да го разкараме оттук — промълви той.
— Какъв фургон? — попита на висок глас Пърси.
Нищо му няма на слуха…
— Какъв фургон!? — извика отново той.
Тагарт се опита да запази равнодушието в гласа си.
— Ще те закараме при федералния шериф в Санта Фе.
— Федерален шериф?!
За пръв път Тагарт имаше удоволствието да види как няколко прости думи изтриват непоносимата усмивка от физиономията на нехранимайкото.
— Ти какво!? Май съвсем си се побъркал!? — отново се развика Пърси, силно, но с някаква умоляваща нотка в гласа. — Да не съм ти Джеси Джеймс! Това може да ти струва нещастния животец? Баща ми само ако чуе, че ме буташ в оня железен фургон, ще те утрепе!
— Пърси, ти рани служител на закона — повтори Тагарт като се чудеше дали значимостта на стореното ще си пробие път до ума на Пърси, независимо дали е пиян, или трезвен. — Няма нужда да ти…
Шерифът внезапно млъкна и се закова пред таблото с обявите за издирвани престъпници и промени в териториалните закони. Свали едно от обявленията и се втренчи стъписан в него.
— Ама нищо му няма! — Пърси махна с ръка към Дъфи, който пък му се намръщи. Долархайд очевидно не забелязваше, че шерифът не го слуша. — Оправихте го! Топките ме болят повече от рамото му!
— Кучият му син… — измърмори Тагарт. Вдигна поглед от обявата. Семейство Долархайд вече изобщо не го интересуваха.