Майка й винаги правеше тази яхния със свинско, но тук всичко бе говеждо… говеждото на Долархайд. Щеше да сложи много месо в яхнията на този човек и да я сипе в най-голямата купа, която може да намери. Той имаше вид на човек, който се нуждае много повече от добро ядене, отколкото от благодарностите й.
Мъжът вдигна чашата и я гаврътна. Течността се плъзна по гърлото му като огнен мед… Това е добро, много добро. Смътно се учудваше на щедростта на тази жена — свали Пърси Долархайд на земята не за друго, а защото този поплювко насочи голям пистолет към лицето му. Не бе свикнал да му се отблагодаряват, но храна и уиски звучаха чудесно.
Ако се нахрани добре, може би ще мисли по-ясно или пък ако се напие добре, сетивата му ще се притъпят. И в двата случая щеше да е по-добре, отколкото се чувстваше в момента.
Той се облакъти се на бара и се поотпусна. Металната гривна отново прикова погледа му. Разгледа я — плетеницата от метали менеше цветовете си на светлината. Как? Откъде…? Кой…? Хиляди въпроси изпълниха празнотата, където би трябвало да има спомени от цял един живот.
Мъжът погледна бутилката уиски и се запита какво му е нужно — да си спомни миналото… или да забрави днешния ден…
В бара влезе една жена. Той вдигна поглед към огледалото зад бара. Беше сама. Шепата останали посетители като че ли не я забелязваха, което му се стори странно. Жена с този вид обикновено привлича много внимание — особено когато носи колан с пистолет над роклята. Може би неговото присъствие ги възпираше от по-дръзки погледи… Очите на жената се плъзнаха по него, но изглежда нямаше намерение да използва оръжието си срещу него. Той отново сведе глава и си наля още едно.
Жената седна на мястото до него на празния бар. Той я погледна с крайчеца на окото си, леко заинтригуван. Тя се беше втренчила в него. Той я погледна. Дали го познава? Очите й имаха цвят на пролетна трева, с пръстени от по-тъмнозелено около ирисите — нещо в тях го караше да мисли за бездънни кладенци. Те го теглеха към себе си, докато накрая се удави в тях…
С мъка се откъсна от погледа й и се опита да се съсредоточи върху цялото й лице. Изражението й бе безизразно като на съдник, но бе изключително красива… толкова, че може да ти се пръсне сърцето… Исусе Христе, какво правя? Тя бе напълно непозната… като всички останали. А най-малко искаше или му трябваше жена в този момент. Той се откопчи от погледа й и прикова собствените си очи в пода, без да обръща внимание на останалата част от външния й вид. Тъмната й коса падаше нехайно пусната до раменете, а бледата й рокля с цвят на пясък, покриваше тялото й от врата до здравите ботуши. Роклята й бе покрита с цветчета. Би се сляла с кой да е пейзаж в радиус от хиляда километра. Нищо необичайно.
Коланът й обаче държеше всеки мъж на разстояние. Не е от дружелюбните. Защо тогава стои тук и го зяпа?
— Да те знам отнякъде? — най-сетне попита той.
Кучето до него се изправи с проскимтяване и близна жената по пръстите.
— Не — отвърна тя и погледна кучето с лека усмивка, — но кучето ти ме харесва.
Той се обърна пак към бара и си наля още уиски.
— Взимай го — каза той.
Жената не продума, докато той гаврътваше на един дъх втората си чаша, но не сваляше поглед от него.
— Казвам се Ела — рече тя, когато той остави чашата на бара, без повече да й обръща внимание.
Нямаше какво да й отговори, затова си замълча. Сякаш решила, че е направила грешка като го гледа — а може би и заради нещо друго — тя се втренчи в металната му гривна.
— Откъде я взе? — жената посегна и я докосна.
Той не помръдна ръката си и видя как очите й се изпълват със странно напрежение, докато връхчетата на пръстите й опипваха хладния метал.
Мъжът се понамръщи и отдръпна ръка.
— Да не би да знаете нещо за мен, госпожице? — Той посрещна погледа й, за пръв път подготвен за него, или поне така си мислеше.
Сякаш нещо, скрито зад очите й, се протегна и се опита да преобърне душата му. Но след това изражението й се смени и нещото го пусна.
— Не помниш нищо… нали? — промълви тя, като че няколко секунди й бяха достатъчни, за да разбере всичко.
Мъжът се извъртя и отново се втренчи в металната гривна — кожата му настръхна. Денят започна като лош сън, премина всякакви граници на странността и той въобще не разбираше какво става.
— Зная, че търсиш нещо… — тя се поколеба, за да провери реакцията му. — Аз също.