Определено не очакват гости, помисли мъжът, докато се качваше по стълбите. Влезе през отворената врата. Чак тогава забеляза, че проклетото куче го е последвало чак до града. То цъфна на прага зад него и го зяпна с големи кафяви очи и глуповата усмивка.
В този миг мъжът ненадейно осъзна, че кучето прави същото като него — опитва се да оцелее, след като опората на цялото му съществуване бе срутена. Той я бе срутил. Примирен, мъжът посочи към пода.
— Стой тук!
Кучето прекрачи прага и седна доволно.
Мъжът огледа обстановката по-внимателно, но още не можеше да определи къде се намира. Видя пред себе си тясна кухня и бутилка уиски на малка маса до мивка. Мисълта за уискито му хареса и той закрачи внимателно напред.
— Ехо…? — викна мъжът, но не много силно. Не искаше някой от съседната стая да го изненада, но и не искаше да стресне никого.
Не последваха нито отговор, нито стъпки. Мъжът се поотпусна и се приближи до масата и до бутилката уиски. Отпуши я и дръпна няколко дълги глътки, наслаждавайки се на лекото парене в гърлото.
„Вода на живота“ — това означава „уиски“, според Долън. В момента му вярваше. Дори не го притесняваше факта, че няма и най-бегла представа кой е Долън. Мъжът върна бутилката на масата с доволна въздишка и се приближи до мивката. Натисна помпата и напълни купата под чучура. Потопи ръцете си в хладната вода — охлузените му, насинени кокалчета се поуспокоиха. Хубаво беше и да се поизмие. Мъжът свали шапката и плисна вода на лицето си. Прахът и потта се свлякоха като стара кожа. След това изми ръцете си чак до лактите. Наведе се и изля останалата вода върху главата, за да изплакне косата си. Накрая се подсуши с един парцал, който мерна на другия край на масата.
Докато свърши тези няколко прости неща, тялото му се разтрепери, а раната го заболя още повече. Мъжът разкопча жилетката. Трябва да се погрижи за раната — дори само вдигането на бутилката с алкохол усили болката. Той повдигна ризата и поля дълбоката, кървава резка с уиски. Стисна зъби. Паренето не го изненада, но със сигурност не беше толкова приятно, колкото това в гърлото.
Мъжът отпи още няколко глътки, остави бутилката на масата и посегна към тапата. Ръката му замръзна насред движението. Зад гърба му се чу щракване от затвора на пушка.
— Ръцете към небето, друже!
Мъжът вдигна бавно ръце.
Проповедник Мийчъм се приближи много предпазливо към непознатия мъж, когото откри в собствената си кухнята и който пиеше от уискито му. Малцина му идваха на гости напоследък, а и никой от гостите му не влизаше през задната врата, нито пък пиеше от уискито му без покана.
— Спокойно, спокойно… — проговори непознатият, щом Мийчъм опря дулото на оръжието си във врата му.
Проповедникът заиздърпва бавно пистолета от кобура на мъжа и по-скоро усети, отколкото видя как мускулите на непознатия трепват и се стягат. В този миг му стана ясно, че мъжът позволи да вземе оръжието му…
Мийчъм си пое дълбоко дъх и благодари на Бог, сетне отстъпи крачка назад.
— Обърни се! — заповяда той на непознатия.
Мъжът се обърна. Проповедникът срещна преценяващия леденосин поглед на непознатия, който се плъзна по сивеещата му коса и брада и по безличното му облекло. Без официалното си палто и шапката, Мийчъм изглеждаше като всеки друг жител на града. Мъжът продължаваше да го гледа.
Проповедникът се втренчи в очите на непознатия. Може и да беше на години, но тези години го бяха научили на много неща. Мийчъм беше човек, видял какво ли не през живота си, а още повече бе направил, преди да открие Бог или може би преди Бог да открие него. Наученото се виждаше в очите му — нито една забравена болка, нито една забравена трудност.
Сега бе негов ред да огледа непознатия — мъж в средата на тридесетте, суров, с поглед, твърд като вътрешността на диамант. Повечето хора, живели дълго по тези земи, изглеждаха така. Дрехите му бяха тъмни и безлични също като дрехите на Мийчъм. Единствено по начина, по който се движеше, или избираше да не се движи, Мийчъм можеше да заключи, че човекът срещу него е всичко друго, но не и обикновен.
Мъжът се остави да му вземе пистолета без бой и Мийчъм беше сигурен, че това е нарочно. Той погледна голямото кърваво петно на светлата му риза. Краищата й висяха над панталона, а от ръбовете им капеше хубавото му уиски.