— Простреляха ме — каза мъжът, сякаш не знаеше какво друго да каже.
Мийчъм прости на непознатия за уискито, което бе решил да използва за лечебни цели. Зачуди се дали странникът не бе влязъл тук в търсене на нещо повече от питие. Като се има предвид вида му, като че ли се нуждаеше и от нещо друго. Но мъжът не продумваше, просто стоеше и гледаше Мийчъм, сякаш беше решил, че в крайна сметка стоенето е най-безопасно в момента.
С крайчеца на окото си Мийчъм видя едно непознато черно куче, което седеше търпеливо пред прага. Слънцето напичаше по-голямата част от тялото му, но то не правеше опити да се прибере на сянка. Нещо в неподвижността на кучето му напомни на синеокия мъж. Проповедникът се поотпусна, а любопитството му се засили.
— Само по два типа хора се стреля — отбеляза Мийчъм, — по престъпници и по жертви.
Внимателно постави пистолета на масата, далеч от непознатия.
— Ти от кои си?
Мъжът се поколеба преди да отговори, като че трябваше да се сети как да отговори.
— Не знам… — промълви той накрая.
Мийчъм усети искреността в гласа му. За миг по лицето на странника премина сянка на празнота, безпомощност… ужас. Мъжът примигна и сянката се стопи, но Мийчъм видя достатъчно. Милостиви боже, помисли той, изгубена душа!
— Имаш ли си име, братко?
Мъжът сведе глава.
— И него не знам.
По лицето на Мийчъм се изписа съчувствие. Само че твърде много бе врял и кипял, за да се подведе толкова лесно.
— Какво знаеш тогава?
Странникът помисли и вдигна глава.
— Английски — каза той с непроницаемо изражение.
Мийчъм вдигна вежди и си позволи да изкриви устни в лека усмивка, но още не сваляше пушката, за да е сигурен, че и мъжът няма да свали ръцете си.
— Откъде идваш? — попита проповедникът.
— От Запад…
— Западът е голямо място — спокойно отбеляза Мийчъм.
Мъжът не обърна внимание на думите му и проповедникът посочи с брадичка вратата, откъдето влезе.
Мъжът послушно тръгна натам, бутна я и мина през нея все още с вдигнати ръце.
Мийчъм го последва.
— Седни! — нареди му той.
Мъжът огледа голямата стая с висок таван, след това се обърна към Мийчъм. Имаше леко объркан вид.
— Това ли е твоето място?
Кепенците на прозорците бяха затворени, затова стаята бе по-хладна, но и по-тъмна от кухнята. Мийчъм се усети, че стаята може и да се стори странна на човек, несвикнал с нея.
— Шест дни в седмицата е моя — каза той и този път се усмихна широко. — На седмия принадлежи на Бог.
Непознатият започваше да разбира. Обходи с поглед редиците пейки, амвона и големия, неукрасен кръст на стената зад него. Мъжът седна на една пейка на първия ред. В мига, в който се отпусна на нея, болката го жегна и той сви устни. Мийчъм отиде до една маса в другия край на стаята, където следобедното слънце светеше през един от малкото прозорци без кепенци.
Неспокойният поглед на мъжа продължи да шари наоколо с прямото любопитство на човек, който не може да си спомни кога за последно е влизал в църква.
Най-вероятно е точно така, помисли проповедникът, и свали гарда още малко.
— Казвам се Мийчъм — представи се той и остави тихо пушката на масата до себе си. Забеляза, че мъжът долови дори този звук.
Непознатият свали ръцете си. Лицето му остана спокойно, а в очите му се четеше само леко облекчение. Не помръдна от мястото си. Мийчъм му обърна гръб и отиде до шкафа, където пазеше малко лекарства и една резервна бутилка уиски. Извади една кутия и уискито и ги остави на масата.
— Събудих се в пустинята — рече мъжът. — Все едно съм паднал от небето.
Мийчъм спря да подрежда принадлежностите от кутията.
— Хм — започна той, — спомням си една такава история… един тип на име Луцифер.
Странникът примигна, сякаш това име и историята са му познати. Но реакцията му не показа нищо друго, сякаш всяко име, различно от собственото му — а то явно не бе „Луцифер“ — му бе безразлично.
— Ела на светло — каза Мийчъм. В гласа му прозвучаха колкото покана, толкова и заповед. Той намокри ръцете си с уискито и ги избърса с една чиста кърпа.
Мъжът се изправи малко сковано. Щом видя какво е подготвил проповедникът, нещо близко до облекчение се разля в погледа му.
Мийчъм извади игла с конец и направи знак на мъжа да седне на масата, така че светлината да пада върху него. Непознатият се подчини, облегна се назад и повдигна ризата си, сякаш знаеше какво го очаква.