Мийчъм даде на мъжа да пийне от уискито, след това отпи и той. Шиенето на рана не беше като да кърпиш чорапи — не му действаше успокоително. Той запали клечка кибрит и прокара иглата през пламъка, за да я стерилизира. Сетне разгледа раната. Сбърчи чело и отново отпи от бутилката. Мъжът също посегна към уискито, но Мийчъм вече го бе оставил на края на масата.
— Опитай да не мърдаш…
Проповедникът прокара горещата игла през кожата на непознатия и събра двете страни на раната. Вдигнатата ръка на мъжът се сви в юмрук. Той стисна челюсти, за да заглуши стона си, но след това застана напълно неподвижно и не дори не гъкна.
Приятно разнообразие е да шиеш човек, който е в състояние да се контролира, помисли Мийчъм. Беше свикнал да шие най-вече пияни жертви от сбиванията в бара, които обикновено пищяха и се мятаха като тригодишни деца.
— Миньорски град? — попита непознатият с внимателно овладян глас.
Говори, за да не мисли за болката, помисли Мийчъм, все по-сигурен в предположението си, че някакви части от мозъка на този мъж знаеха неща, които никой не би искал да си спомни.
— Да, така беше, но рудата изчезна като вода в пясък… — рече Мийчъм. — Без злато няма град. Повечето се преместиха край новото находище до река Мимбрес. — Проповедникът спря работата си и се втренчи в раната. Никога не бе виждал рана от куршум, или въобще каквато и да било рана, която да изглежда по този начин. — Странна рана. Изглежда… обгорена…
Вероятно заради това мъжът още не бе припаднал от загуба на кръв. В едно бе напълно сигурен:
— Това не е рана от куршум — каза на глас Мийчъм. — Откъде ти е?
Непознатият го изгледа свирепо, все още стиснал устни.
— Вярно, не помниш — Мийчъм направи извинителна гримаса. — Е, не мога да ти опростя греховете, ако не ги помниш — рече той, стараейки се да разсее пациента си. — Едно ще ти кажа — той погледна непознатия с усмивка, — дали ще свършиш в рая или в ада, не е по план на Бог, а по твой план.
Мийчъм отново насочи вниманието си към раната и направи още два шева.
— Трябва да помниш плана си — приключи с импровизираната проповед той. — Пръст!
Мъжът притисна с пръст конеца, за да го придържа, докато Мийчъм го върже на възел. Проповедникът скъса със зъби конеца и направи крачка назад, любувайки се на творението си.
— Не е зле за селски проповедник…
В този миг един прозорец до предната врата на църквата се пръсна на парчета. Двамата мъже подскочиха. През строшения прозорец долетяха изстрели и викове и унищожиха тихото убежище, което църквата даваше на двамата мъже.
Мийчъм остави непознатия да седи на масата като стресната котка и изтича до входната врата да види какво става навън.
— Безполезният нехранимайко Долархайд пак се е напил… — Мийчъм излезе през вратата, без да погледне назад.
Непознатият слезе от масата и се изправи. Заслуша се в суматохата навън, докато запасваше ризата и закопчаваше жилетката си. След това отиде в кухнята да си вземе шапката и пистолета.
3
Късното следобедно слънце превръщаше главната улица в призрачна гледка на фона на червено-златист залез, удавен в прах. Дълги синьо-виолетови сенки се стелеха по земята и носеха обещанието, че безпощадната жега на деня скоро ще се разсее с напредването на часа и с настъпването на сумрака на пустинята.
Този път Мийчъм не успя да оцени художественото майсторство на Бог. Погледът му бе съсредоточен върху ездачите пред бар „Златния лист“, които предвещаваха беди. Той се упъти към центъра на проблема с надеждата, че Всевишният ще има поне такта, ако не святото снизхождение, никой от хората наоколо да не свърши като прозореца му.
Проповедникът отдалеч забеляза Пърси Долархайд — самоуверен, сприхав пияница, син на Полковника, който както винаги беше в центъра на вниманието. Около него, без да слизат от конете си, се въртяха хората, които се грижеха за кравите на баща му. Викаха и насърчаваха Пърси. И как да не го правят, когато бяха с него, винаги пиеха без пари и винаги пиеха по много.
Единственият трезвен в тази компания беше Нат Колорадо. Той надзираваше работниците на Удроу Долархайд и беше наполовина апач — още млад, но корав като кожата на седло. Мийчъм никога не го бе виждал да се усмихва. Откакто го помнеше, Нат все беше дясната ръка на Полковника — по-скоро син, отколкото блуден полуапач.